Когато един средностатистически българин чуе думата "Занзибар", той си представя нещо може би екзотично, нещо накрай света, нещо, което дори не знае какво е точно, но вероятно няма да доживее да види, пише български турист, пътувал до това екзотично кътче на планетата. Много хора наистина нямат представа нито къде е Занзибар, нито пък дали е град, страна, море, остров... 

Рано сутринта потеглям от градината на домакинята ми в Дар Ес Салаам, която така и не успявам да срещна, защото е извън града и не мога да й благодаря за предоставянето на такъв прекрасен терен за палатка в Дар. Кучето Симба ме изпраща на вратата.

Да се разходиш из плажовете на Рио от край до край - нелека задача, но си заслужава

Стопът из града отново е на ниво, както предния ден. Придвижвам се с две коли от крайния квартал на хостката ми до пристанището в центъра. Първата ми задача е да си купя билет за ферибота "Летящия кон" в 12:00. Бързо ми става ясно, че цената 20$ важи само ако си го купиш от офиса на компанията, но около него има десетки други офиси на други компании с всякакви бързи лодки и фериботи, чиито служители се опитват агресивно да придърпат всеки чужденец, който се появи на хоризонта. Идеята е, че ще те заведат в техния офис и дори да им кажеш, че искаш билет за "Летящия кон" (който е най-евтиният ферибот), те ще ти го донесат, но вместо 20 ще струва 25 долара (5 ще задържат за тях). Всичко е на принципа "ако мине номерът." При някои по-информирани обаче не минава. Офисът на "Летящия кон" е лесно разпознаваем и след като се сдобивам с билета си, се отправям на разходка из центъра, за да убия времето до обяд. 

Качването на ферибота за Занзибар е съпътствано с типичната за африканските фериботи суматоха. За разлика от досегашните два ферибота, които се налагаше да взема от Йордания и от Египет, тук е пълно с туристи, които изпъкват с големите си куфари или раници на фона на скромните откъм личен багаж местни. Сещам се как няколко месеца по-рано, през септември, същото това фери потънало поради претоварване и над сто човека се издавили. Предполагам повечето са били местни, африканците по принцип не се учат да плуват и съответно не могат. Настройвам се за една евентуална принудителна баня и дори се ентусиазирам - ще се накисна добре и без това имам нужда от къпане. Ферито обаче ме изненадва и не потъва. До мен на пейките на палубата сяда възрастна германка и ме заговаря и разпитва за пътешествието ми. Тя е решила да дойде на почивка за няколко дни, това не й е първи път на Занзибар и се надява да го посети още много пъти.  

Тръпна в очакване да установя лично красотата и очарованието на този остров. Дори грозните товарни кораби и кранове на пристанището не могат да помрачат фантазията ми за кристално чисти сини води, пълни с шарени рибки и корали. Още приближавайки пристанището на легендарния Стоун Таун (в превод - каменния град), архитектурата на крайбрежните сгради ме смайва. Тя датира главно от 19-ти век и е резултат от съжителството на хора от различни народи на острова... има арабско, индийско, африканско, европейско влияние. Славата на архипелага Занзибар като център на търговията с подправки се допълва и от известността му на важен пазар за роби. Занзибар са автономни острови и имат собствено правителство, макар и да принадлежат на Танзания. Всъщност Танзания не се е наричала така в миналото, името й е било Танганика и когато се е обединила със Занзибар, се е родило новото име на страната - Танзания. Главният остров Занзибар, където се намира Стоун Таун, носи името Унгуджа, а друг известен и според доста хора - по-див и красив е островът Пемба, до който се стига отново с ферибот. Интересен факт е, че Фреди Меркюри е роден в една от къщите в Стоун Таун и тази къща може да се види и днес. Когато е на 17 години, напуска Занзибар с родителите си поради избухването на революция, в която са убити хиляди араби и индийци.

Фериботът акостира на пристанището и вече горя от нетърпение да сляза и започна да разглеждам уличките на Стоун Таун. Имиграционните на входа ме изненадват двойно - слагат ми нов печат в паспорта (нали уж Занзибар и Танзания са една държава) и за първи път откакто пътувам в Африка ми поискват да покажа книжката за ваксини. Малко се стягам като настояват за второто, но си мисля - ако тук я видят и не разпознаят, че е фалшива, значи навсякъде ще минавам с нея. Жената отваря книжката ми и ми я връща безизразно, минавам. Сега ликувам задето си свърших добре работата и я изработих едно към едно с оригинала като дори намерих същия шрифт. Разбира се, никой нямаше да забележи, че е различна дори да не бе тъй перфектна, защото жълтите книжки за ваксини изглеждат различно за всяка държава и няма как да знаят каква точно е българската, при положение, че толкова туристи от цял свят пристигат и показват техните. 

Уличките на Стоун Таун са пълни със забележителности... дворците на султана, крепости, църкви, джамии, административни сгради... Къщата на чудесата грее в целия си блясък на крайбрежната улица, редом с крепостта и куп други стари сгради. А тесните улички с уникалните врати са очарователни. Най-известната характеристика на къщите в Занзибар са пищно декорираните с резби и релефи дървени врати, при които могат да се различат два стила - индийски (с кръгъл връх) и омански (с правоъгълен връх). Повечето резби са цитати от Корана, но има и други орнаменти. При опита ми да снимам една такава разкошна врата, някакъв човек се появява от нищото и започва да ми иска пари за снимката. Първо неприятно впечатление от хората и може би щях бързо да го забравя, ако не се беше повторило още няколко пъти пред други къщи. И тук чужденецът е банкомат и не е чудно - при наличието на толкова много туристи, хотели, магазини, тур агенции... Занзибар е страхотна машина за пари, всичко тук е по-скъпо от континентална Танзания. Като махнем обаче нещата, които туристическата индустрия е довлякла със себе си, остават толкова много други, заради които си заслужава човек да преглътне леко развалената атмосфера. 

Целия следващ ден прекарвам в ходене из Занзибар сити и особено Стоун Таун. Толкова малки скрити улички има, че два дни изобщо няма да ми стигнат да се нарадвам на всичко. Освен безцелното мотаене обаче имам и две задачи. Първата е да намеря под наем маска за гледане под вода. Това се оказва мисия невъзможна, разпитвам всеки местен, който срещна и всеки ме праща при някой друг, предлагат се космически цени, правят се опити за далавери, пазарлъци и какво ли не. Накрая се отчайвам и тръгвам да търся по магазините. Освен, че там са безумно скъпи, никак не ми се иска да купувам такава маска, защото ще трябва да я нося в раницата следващите няколко месеца или да платя още, за да я изпратя вкъщи по пощата. А за няколко гмуркания в Занзибар не си струва да се набутвам толкова, вероятно няма да имам друг повод да я ползвам по време на това пътуване. В крайна сметка се отказвам от идеята и решавам да гледам под вода без маска, пък колкото видя. На по-късен етап установявам, че водата е толкова невероятно бистра, че дори не е нужно да си топя главата, за да видя шарените рибки, корали и морски звезди. Втората ми и много по-важна мисия този ден е да отида в интернет кафе и да видя какво са ми изпратили нашите по имейла. 

До края на Занзибар сити има още около половин час пеш. Когато и последните сгради остават зад гърба ми, ме обзема онова така характерно за мен чувство на самозавиждане или казано другояче "блазе ми!" Не завиждам никому на този свят, освен на себе си и винаги е било така. Зеленината наоколо почва да ме презарежда с енергия, замислям се, че съм на едно от най-вълшебните места в света и всичко е толкова прекрасно.
Кизимкази е известен сред туристите с възможността да се плува с делфини, всички тур агенции предлагат тази уникална екскурзия и водят тук десетки хора всеки ден. От една страна съжалявам, че няма къде да си оставя багажа, за да вляза навътре и да стигна до лодките, от които туристите гледат делфините и съответно влизат да плуват с тях. От друга обаче не изпитвам никакво желание да тормозя с присъствието си горките делфини, които ежедневно търпят куп навлеци, не знаещи как се общува с животни. 
По-късно обаче съдбата ме изправя пред сериозно изпитание. Увличам се дотолкова в седяне и мотаене по плажа, и в гонене на раци, подаващи се от дупките си, че напълно забравям за скалите, отделящи ме от главния плаж с изход към пътя, а приливът идва светкавично и ме хваща в безизходица. 

След приключението поемам по пътя за Куфиле. Любувам се на палми, банани и всякакви тропически растения, червена пръст и малки глинени къщички... истинската Африка, моята Африка. Симпатични местни хора ме заговарят, канят на чай и се чудят защо вървя по пътя като мога да взема транспорт. Установявам, че и в Занзибар само бедните са пешеходци. Колко жалко за останалите, не знаят какво изпускат.
Преди залез слънце минавам през малко селце и две жени ме канят на кратко гости у тях. Запознавам се с децата им , черпят ме една кола и ме изпращат около километър нататък по пътя. След като се разделяме и те се връщат назад, вече е тъмно и започвам да оглеждам място за палатка. Наоколо е някаква защитена местност и имам надежда да видя животни тази нощ. Отбивам встрани от шосето и си намирам местенце в храсталаците. На сутринта се събуждам от човешки гласове, хората ме подминават и не знам дали са видели палатката. Събирам набързо и отново тръгвам да вървя.
В следващото селце попълвам запасите храна като си купувам чапатита. Вървя до градчето Макундучи, там е първият плаж от източната страна на Занзибар, който посещавам. В градчето се натъквам на уникална сграда, която сякаш мигновено ме връща в България.

Вървя последния километър до плажа с огромното очакване да се изкъпя в прекрасната вода. Но и тук океанът ми бяга, и тук отливът го е хвърлил толкова навътре, че ако искам да се къпя, то ще е само в плитчините с вода до коляно. Отказвам се от тази идея, почивам си малко под една палма и продължавам да вървя по пътя в следобедната жега. Вторият ми пореден опит за баня е провален. Всеки път се случва да съм на най-подходящото място за плуване точно по време на отлива и обратно - на най-неподходящото по време на прилива. Май трябваше да се топна в морето на плажа на самия Стоун Таун, където реших да не го правя заради голямото количество кораби и лодки.

Колкото по-топло става, толкова повече енергия имам да вървя по нагорещения асфалт. След много километри по вече слабо населения път, стигам до следващия курорт Джамбиани. Решавам да стопирам някоя кола за последните няколко километра до Падже, където имало интернет кафе и хранителен магазин. Там обаче установявам, че цената на интернета е покъртителна и няма никакъв шанс да се възползвам, колкото и да ми се иска да пиша на нашите. От магазина купувам един хляб, с който да изкарам следващите дни, другите стоки са с многократно завишени цени като за туристи.
Продължавам пешеходния си поход на север към Пингуе. Не вървя дълго, когато току що подминала ме кола спира и се връща до мен на заден ход. Вътре двама туристи - мъж и жена, заедно с техния шофьор. Жената ме заговаря през прозореца на колата и ме пита къде искам да отида. Казвам Пингуе и веднага ми предлагат да ме вземат. Настанявам се в голямата кола, явно собственост на хотела, в който са отседнали и започват ентусиазирано да ме разпитват. Веднага споделят, че сутринта са минали по пътя надолу към Кизимкази, били са там да плуват с делфини и са ме видели близо до Макундучи, а сега са абсолютно шокирани да ме видят отново на пътя, много часове по-късно и този път в тяхната посока. Още от първите мигове с тях си допадаме, а след като споделям историята за пътешествието си и идеята си да ходя пеш из Занзибар и рядко да стопирам, те моментално ме канят в хотела си на вечеря. Приемам с удоволствие, защото ми е приятно и интересно с тях, особено като казват, че са от ЮАР. Влизането в хотела е шок за мен. През последните дни виждам само бедните къщурки на местните хора и в далечината по някой сравнително луксозен хотел или бунгала на вълшебен плаж, но този тук надминава и най-смелите ми представи за лукс, особено на фона на бедността извън входната порта. Хотел Карафуу по звездната система е горд собственик на 4 звезди, но на мен ми се струва, че по-скоро отговаря на 5. Не се сещам за нещо, което да липсва, а наличните неща са изпипани до съвършенство. Влизаме в тяхната отделна къщичка с изглед към морето. Вътре стая с огромна спалня и отделно още едно широко легло. Предлагат ми да взема душ и да си почина, а аз само това чакам и веднага се освежавам с хладна вода. После сядаме на верандата да си говорим и да гледаме морето. Ванита и Рихард са от Кейп Таун и са дошли на почивка в Занзибар. Не са женени, но живеят заедно, горе-долу на годините на родителите ми са и са много готини и очевидно страшно отворени към непознати. Той е нотариус, а тя му е нещо като помощничка в работата. По-късно разбирам, че са много богати и финансово, Рихард има две яхти и е плавал доста по света, притежава 6 коли, много къщи една от които в Намибия, а най-голямото им богатство е един разкошен куч (разбирай куче :)) порода ризеншнауцер на име Чивас, с когото също се запознавам, но няколко месеца по-късно :) Рихард има една слабост обаче - алкохола. Ванита споделя, че се надява сега като е далеч от работата и ежедневието си, да спре да пие, но за жалост това не се получава и дори същата вечер той посяга към чашката. На по-късен етап, докато съм в ЮАР установявам, че алкохолът си е сериозен проблем за населението и имат тази склонност да прекаляват, особено по-заможните финансово хора. Ще кажете - е защо пие като е толкова богат и може да си позволи всичко... Ами вероятно и той самият не знае, но никак не ми изглежда като щастлив човек, честно казано гладните африканци, просещи около хотела, ми изглеждат доста по-щастливи от него. Рихард обаче има много добро сърце и за щастие е срещнал Ванита, която не се възползва от това, а му помага да се справя с проблемите си.
Преди вечеря с Ванита правим чудесна разходка по плажа, приливът се е върнал и най-после успявам да се окъпя в океана. По белия пясък се гонят десетки крабове, преследвам ги да ги снимам, а Ванита снима мен в борбата ми с бегълците.

Връщаме се при Рихард и отиваме в ресторанта. Това е тяхната последна вечер в този хотел, на другия ден заминават за остров Пемба да продължат ваканцията си. Споделят, че освен обилна вечеря на шведска маса, тази вечер сме благословени с масайски танци специално за гостите на хотела. Разказват, че персоналът на хотела всяка вечер е облечен в различни традиционни дрехи, всяка вечер има и уникални представления и програми, а сега е време за масайските танци. Какъв късмет само - си мисля, докато вървим към масите. Така ми се искаше да видя традиционните им танци и сякаш вече се отказах подсъзнателно, след като напуснах Кения... но ето, че явно заслужавам това прекрасно изживяване. 

Масите са отрупани с храна... такова изобилие, че никога не можеш да опиташ от всичко. За късмет безмесните неща са някак встрани и не ми се налага да повръщам преди да ям, виждайки труповете на приятелите си. Тъпча се до момент, в който вече не мога да дишам от ядене. И дори тогава си хапвам последно парченце торта. Десертите са толкова много и така примамливи... а колко плодове има само! Иска ми се да си свия някой банан да имам за утре, но ме е срам да проявявам циганийката си пред хората, които ме поканиха на тази вечеря.

 На сутринта, след поредното обилно ядене за закуска, те настояват да ме закарат докъдето искам на острова, след което ще пътуват за Пемба. Решавам да сляза в гората Джозани, която е на пътя им и е едно от местата, които много искам да посетя заради уникалните маймуни червен колобус. На раздяла обменяме координати и се уговаряме задължително да им гостувам като стигна Кейп Таун след няколко месеца.
Гората Джозани е национален парк и съответно голяма туристическа атракция, която се плаща. Това обаче лесно може да се избегне ако сте късметлии като мен и видите купища червени колобуски маймуняци, наизлезли по пътя и в гората около пътя така, че изобщо да не се налага да вървите до входа на парка, да плащате такса от 8 долара и да ходите да търсите маймунките из гората. Още слизайки от колата на Ванита и Рихард, забелязвам дърветата покрай пътя да се клатят и влизам едва няколко метра в джунглата, където ме очакват повече от десетина маймуни, включително ужасно любопитно бебе колобус, което единствено не се страхува от мен и идва да се закача поразително близо. Следващите два часа прекарвам в постоянни игри, снимки, закачки.. не мога да отделя очи от новите си приятели, толкова са готини и така ме трогват, особено щуравото малко маймунче, което наистина няма страх от мен за разлика от някои от по-големите. По пътя минават доста коли с туристи, но нито една не спира тук, всичките отиват към входа, за да си платят и видят точно това, което аз виждам в момента.

По някое време започва слаб дъжд и полека тръгвам по пътя отново. Идеята ми е да продължавам към северната част на острова и да стигна до най-северните плажове, където казват, отливът не бил така голям и можело да се къпеш цял ден в океана. Вечерта, след много ходене и два-три стопа, стигам североизточната част на острова и се замислям за място за палатка. Докато още вървя по пътя, до мен спира кола. Младежът вътре ме пита къде отивам и имам ли нужда от помощ. След като казвам, че просто си търся място да палаткувам за вечерта, той ме кани в неговата база с бунгала за туристи. Решавам да приема, защото изглежда приятен и интересен. В базата има и други туристи от различни националности. Запознавам се с хората от персонала и ми показват къде мога да си разпъна свободно палатката. Дори ми предлагат да ползвам душ ако искам. Бунгалата са на самия плаж и успявам да направя още едно къпане в океана преди лягане и да измия потта от целодневното ходене. По-късно ме черпят една фанта на бара и си лягам да спя и да си мисля за следващия ден, който просто няма как да не е прекрасен отново. Не мога да отрека, че много взе да ми се нрави това ежедневие! Всеки ден е фантазия! Сутрин ставам, след като се наспивам чудесно до морето, после хапвам и почвам да вървя ли вървя километър след километър, по пътя ме поздравят мили местни хора, като се препотя няколко пъти спирам да се топна в океана, там шарените рибки и корали ме побъркват до степен такава, че почвам да виждам целия свят в техните цветове... после хващам някой стоп без въобще да си правя труда да стопирам, хората ме канят в хотела си, черпят ме, разказват ми интересни истории и накрая пак си лягам в някакво пълно спокойствие дали в нечия собственост или в пущинака... на това му викам почивка! Ходене, плуване, ходене, ядене, ходене, пиене, ходене, спане. Не се сещам за по-мързеливо прекарани дни. И за капак тия вълшебни пейзажи, тази изумително синя вода, бял като сняг пясък, огромни баобаби, високи красиви палми, джунглата Джозани.... абе не се сещам за нещо, което да липсва, иска ми се никога да не си тръгвам. А и никой не ме тормози тук, туристите са някак си встрани и въобще печалбарите, които нормално дразнят туристи по такива места, тук почти ги няма. 

На следващия ден дестинацията ми е Нюнгви. Вземат ме двойка белгийски туристи право за там. Симпатични са и много си говорим за пътувания и интересни места. По пътя спираме да оглеждат различни хотели и бунгала. Преди да се разделим ме черпят безалкохолно и ми пожелават успех. Оставят ме в Нюнгви и веднага се отправям към плажа. Там наистина може да се плува, водата е близо и този път няма проблем да си оставя раницата на плажа и да се поизкъпя. Следващите 4-5 часа не излизам от водата. Рибките са фантастични! Гледам ги как се мушкат между краката ми и въобще не ги е страх от мен.  По плажа минават доста туристи и масаи, които очеизвадно са тук, за да замаяват туристите и продадат нещо, но никой не нарушава спокойствието ми във водата. Много трудно се самонавивам да изляза от океана и да тръгвам полека да търся място за палатка. Тук е изключено да се спи на плажа, защото е може би най-оживената и населена от хотели част на Занзибар след столицата му. Връщам се обратно на шосето и вървя до залез, когато се оттеглям в крайпътен шубрак. Какъв прекрасен ден!
 Занзибар е такова райско кътче и така ми пасва на сърцето, всички неща, които обичам, ги има тук с изключение на пустинята, но ще го преживея. Още сутринта си казвам, че трябва да се ориентирам към отплаване обратно към Дар ако не искам да остана тук завинаги или поне докато ме хванат с изтекла танзанийска виза. Вървя доста, докато кола спира до мен без да стопирам. Качвам се за малко разстояние и отново се отдавам на пешеходство. По някое време не издържам на новите си навици и отбивам от пътя, за да цопна в океана. И отново същата история - не излизам от водата почти цял ден. Едва привечер, след още някой час ходене, до мен спира кола с младеж за Занзибар сити. Качвам се с идеята да сляза някъде преди града и да спя до някое пусто плажче, а на другия ден да търся интернет кафе, но младежът предлага да гостувам на голямото му семейство, смята, че те много ще се зарадват да имат гости и приемам поканата. Настаняват ме в скромна къща в предградията, цялото семейство са много приятни и гостоприемни хора, говорим си до късно и на сутринта ме изпращат донякъде в посока Стоун Таун. 

На ферито вече не ми е толкова весело, както на идване, защото си заминавам, а част от мен не иска да си тръгва. И все пак очакват ме толкова много нови приключения, толкова пътища, джунгли, пустини, океани... и толкова красота навсякъде около мен.