Архипелагът Огнена земя се намира на южния край на Южна Америка. Това е сурово място пронизвано от ветровете на два океана, със студен климат и малко растителност. Цивилизацията се добира до това място едва през 20 век и е можело да се наблюдават племена, водещи почти първобитен начин на живот.
Въпреки, че в света се срещат и по-студени места от Огнена земя, които са обитаеми, нито един народ не удивява толкова учените със своята студоустойчивост. Името си Огнена земя получава от откривателя Фернандо Магелан, който минавайки покрай бреговете на острова забелязва запалени множество огньове. Но и той както и минаващия през 1578 година по тези места английски мореплавател Франсис Дрейк не проявяват интерес към местното туземно население.
Най-южният бар в света, в който жените могат да пият безплатно, ако жертват бикините или сутиена си
Едва немския естествознател Георг Форстър, плаващ в експедицията на Джеимс Кук, отбелязва че местното население ходи голо въпреки суровия климат и студа. Туземците можели да спят на голите камъни без да усещат дискомфорт. Жилищата им били примитивни вигвами покрити с кожа, не носели дрехи и само в най-студените дни от годината се загръщали с кожа.
Съвременните антрополози отбелязват, че за да се постигне такова високо ниво на адаптация към студа, сред племената трябва да има жесток естествен подбор. Първо към неблагоприятния климат започва да се адаптира обменът на веществата, като преминава в енергоспестяващ режим. Кръвта като цяло циркулира сред вътрешните органи и в много по-малка степен отива към повърхността на кожата където има топлинни загуби. Тази адаптация е настъпила след смяната на няколко поколения.
Телата на туземците от Огнена земя, за разлика от туземците в амазонските джунгли, били ниски и дебели, което способствало допълнително за съхранението на топлината. Средногодишната температура в Огнена земя едва достига до плюс 6 градуса и климатът напомня на този в най-северната част на Англия.
Она са група от племена, говорещи сходни диалекти. Те се заселват на островите Огнена земя преди повече от 10 000 години. Живеят на малки кланове, които се издържат изцяло с лов и събирачество. Всички общности, с изключение на живеещите във вътрешността на острова хора Селк‘нам, се изхранват основно с лов на морски бозайници, птици и риба.
Битът на автохтонното население на Огнена земя е уникален, тъй като жителите на острова са били в изолация в продължение на хиляди години. Те обитават малки заслони, построени между скалите или в иглолистните гори, където антарктическите ветрове не се усещат толкова силно.
Антрополозите са установили, че най-важният ресурс за племената от областта е тюленовата мас. Она втриват суровината в телата си, която започва да действа като „невидим пуловер“. Подкожните мазнини на морските бозайници служат като естествен изолатор, отделящ организма за животното от студената вода.
Важна част от културата на Она е постоянното стоене край огъня. Номадите от най-южната точка на Южна Америка ценят високо този естествен източник на топлина и строят не само малки огнища във всеки заслон, но и палят големи клади в средата на селището.
Да бъдеш жена в тази страна - никакви права, само задължения и бой
Много пътежественици разказвали, че когато спускали лодки във водата за да достигнат брега любопитните туземци плували към тях в студената вода, в която можели да се видят ледени късове. Децата не били изключение и плували държейки се за майките си. Краят на жителите на Огнена земя настъпва с Европейската колонизация, която донася непознати за местните болести, както и масов улов на китове и тюлени - една от основните храни на туземците. Последния коренен жител на Огнена земя умира през 1999 година.
През 1881 г. островите на архипелага са разделени между Аржентина и Чили. Аржентинската част от архипелага е обособена в провинция Огнена земя, Антарктида и острови в Южния Атлантик. Най-големият град в нея и най-южен град на планетата е Ушуая (Ушоае, Ушоайе). На чилийския остров Наварино се намира най-южното населено място на планетата – рибарското село Пуерто Торо с население 36 души.
