Планинското троянско село Шипково пази спомена за първите си обитатели, дошли тук в началото на XVII век, около 1630 г. Още първите заселници разказват за минералните води, които лекуват стомашно-чревни, бъбречно-пикочни и чернодробно-жлъчни заболявания. Помагат и при проблеми на опорно-двигателния апарат, ставни заболявания и др. Чешмите са навсякъде, в дворовете и по улиците на селото, и напомнят за богатството, с което населеното място е известно от векове.
Шипково пази и костите на Колю Комитата от четата на Христо Ботев. Храмът „Възнесение Господне“, осветен през 1858 г., напомня за големите местни възрожденски родове и борбата им за църковна независимост. Те не са допуснали в селото да се засели турчин.
Шипково е дало и летец, в чиято памет край централния площад е поставен самолет. Не са малко и местните жители, загинали по време на Сръбско-българската война от 1885 г. и Балканските войни от 1912-1913 г.
81-годишният Ангел, чийто поглед се спира ту върху храма, ту върху самолета, с болка разказва, че през 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Шипково са живели между 2200 и 2500 души.
Той използва руската дума „колхоз“ и казва: „Колхозът унищожи всичко. Хората останаха без работа и започнаха да бягат. Част от тях не създадоха и семейства.“
„Тежък удар. В момента сме най-много 200-250 души“, допълва Ангел.
Основното препитание в селото е туризмът. Идват млади хора, купуват стари къщи и ги ремонтират, но рядко се връщат и не живеят постоянно тук, разказва той.
Клисарят на храма със светнали очи говори за храмовия празник Свети Спас на 4 юни:
„Кметицата ни събира ей тук. Пълно е с хора. Голям празник е за Шипково.“
Пенсионерката Тотка, която 35 години е била начална учителка, днес продава домашни сладка, подправки и билки.
На въпроса ни дали нещата са по-добре от миналата година, или са същите, Тотка първо навежда глава, а след това ни поглежда и казва:
„Няма място за сравнение. Правех до 350 евро до 16:00 ч. В момента и 50 евро не мога да изкарам, а стоя до 19:00 ч. Няма хора, туристи, купувачи. Преди продавах конфекция, но вече нямам сили за разкарване. Хванах се с тези неща, защото трябва да помагам на дъщеря си и на внуците. Те живеят във Варна.“
Къщите са стегнати. Много от тях предлагат туристически услуги, но дори в пика на сезона и в тези горещини Шипково е празно. Табелите за свободни стаи са навсякъде.
Дори в най-големия ресторант около почивните станции по обяд няма нито една заета маса. Когато влизаме, персоналът скача от една маса, за да ни посрещне, щастлив, че най-сетне има посетители.
Покривът на храма може би най-добре описва състоянието на днешно Шипково. Следите от пропукването се виждат от единия до другия край на сградата.
„Идваха, замерваха, чертаеха, рисуваха. Изготвиха проект за възстановяване и реставрация. Той беше дори одобрен, намериха се и средства“, разказва клисарят.
После с тъга добавя:
„Няма работници, няма кой да го направи. Трябва да бъдат докарани от Родопите, а такива нямам.“
Шипково продължава да лекува с минералната си вода, но самото село не намира лек срещу обезлюдяването, липсата на работа и бавното изчезване на живота от улиците му.
