Годината била 1925 и Виктор Люстиг си седял в хотелска стая в Париж, пиел си сутрешното кафе и четял скучна статия за Айфеловата кула. Изглеждало, че металната конструкция ръждясвала и имала нужда от скъпи поправки и поддръжка, но правителството не можело да си позволи тези разходи.
Статията завършвала с предложението кулата да бъде продадена.
Това са някои от най-красивите свещени места по света
Очите на Виктор светнали. Той можел да я продаде! Разбира се, фактът, че тя не била негова, изобщо не била никаква пречка за амбизюциозният измамник и аферист. Въпросът със собствеността бил дребна подробност.
Виктор обожавал действието, тръпката и адреналина от това да не го хванат, пише “The vintage news”.
Според не много достоверната му биография, поробности от която стават ясни при разпитите в затвора, той е роден в Хостине – малък град в днешна Чехия. Някои описват семейството му като „най-бедните селяни в града“, докато други твърдят, че е потомък на кралски особи, а баща му бил кмет.
Като момче той бил отличен ученик, въпреки че не обръщал много внимание на традиционните науки, а по-скоро на изучаването на х ората. Бил много умен и учел езици много бързо, а също и наблюдавал моделите на поведение на хората, които другите обикновено пренебрегвали.
Той учил в университета в Париж и свободно ползвал чешки, английски, немски и италиански. Не бил натрапчива личност но бързо разбрал, че чарът и самоувереността са големи оръжия.
Първите години на 20-и век били началото на криминаната кариера на Люстиг. Той започнал като просяк, но скоро се „издигнал“ до джебчия, крадец, уличен мошеник и измамник на покер.
В Европа той бил считан за общителен и добре възпитан мъж. Бил винаги облечен елегантно, държал се на ниво и си спечелил прозвището „Графа“. Действал под много псевдоними, но винаги можел да бъде разпознат по голям белег на бузата, оставен нот някой не толкова голям него почитател. По-късно полицията го нарекла „Белязания“.
Когато дошли 20-те години станало ясно, че големите пари са в Америка. Люстиг се насочил натам, а едни от първите му жертви били заможните пътници на презокеански лайнери.
Една от големите му измами са „кутиите за пари“. Той убеждавал хората, че те могат да печатат банкноти от 100 долара с помощта на радий. Цената на тези кутии била между 20 000 и 30 000 долара. Той слагал в машините няколко фалшиви 100-доларови банкноти, които бавно се показвали от кутията, докато се „печатат“. Печатането на една банкнота отнемало 6 часа и докато излязат 2-3, мошеникът вече бил изчезнал надалеч.
Как, обаче, се стигнало до продажбата на един от най-знаковите световни символи?
Виктор се отегчил от дребните си занимания и решил да се заеме с продажбата на парижката кула. Първо той си направил фалшива самоличност. След това си напечатал фалшиви документи със знака на правителствения департамент, който отговарял за обществените сгради. Поканил петте най-големи компании, занимаващи се със събиране на желязо в Париж в хотел „Крилон“ – тогава популярно място за бизнес срещи.
Люстиг подготвил добре кандидатите, разказвайки им как Айфеловата кула ще трябва да бъде продадена за скрап. Но, разбира се, това била сложна сделка, която изисквала пълна дискретност. След това избрал жертвата си – Андре Поасон, човек с ниска самооценка, който се притеснявал да стане известен в Париж.
Когато се срещнали на следващия ден, той разкрил, че има съмнения за сделката. Люстиг го обработил допълнително с история, която „трябва да си остане само между нас“, за това как бил нископлатен правителствен служител, който се занимавал с клиенти, но имал нужда от допълнителни пари. Той обещал на Поасон, че договорът ще бъде негов, ако му даде малък рушвет.
Поасон бил убеден, че почти всеки държавен чиновник е корумпиран, докато никой мошеник не би взел подкуп, затова се хванал на въдицата и платил както подкупа, така и самата цена за покупката.
След това Люстиг бил вече във влака за Виена. След няколко дни Поасон разбрал за измамата – пощенските телеграфните и телефонните компании му се присмивали, когато попитал кога ще бъде демонтирана кулата. Срамът му бил толкова голям, че не подал оплакване в полицията, за да запази репутацията си в града.
Люстиг разбрал, че липсата на новини е добра новина, затова се върнал в Париж и опитал да повтори цялата схема с продаването на Айфеловата кула.
Този път, обаче, жертвата проверила по-добре офертата и разбрала, че е измама. Този път полицията била уведомена. Те намерили доказателство за втората продажба, но Люстиг вече бил отлетял за Америка.
Отвъд Океана той се върнал към продажбата на „кути за пари“. Използвал 47 различни самоличности и успял да се спаси от затвора безброй пъти. Той започнал да създава фалшиви банкови сметки и, макар че в началото всичко вървяло гладко, скори бил засечен от тайните служби, които го обявили за издирване.
Тайната столица на рицарите тамплиери в Европа
Паричните му фалшификации станали толкова големи, за станали сериозен проблем за американската икономика. Краят на всичко това дошъл, когато ревнивата му приятелка го предала на Федералната агенция за отмъщение. Най-накрая бил заловен през 1935 година и осъден на 20 години в затвора в Алкатраз.
