Есента и зимата са един от периодите, в които най-много българи се отправят към топли страни, за да си върнат спомена за слънцето. Напоследък райският остров Бали е все по-притегателен за нашите сънародници. 

Дори и да попаднете там, е хубаво да имате някой, който да ви разкрие истинските тайни на острова. Това, което никой няма да ви разкаже в туристическите брошури. 

Например - как да се спасите от боа, кои са най-невероятните майстори на дървени фигури, къде може да пиете от прочутото кафе Копи Лувак. Или пък как да усетите ритъма на душата си, ако участвате в ритуал на монаси, величаещ силата на водата. 

План за бягство през зимата: Три приказни острова, където да се насладите на слънцето

Ето какво разказва българка, успяла да разбере поне малко защо местните хора твърдят, че островът всъщност е жив, дишащ и скачиш ли се с него, ще искаш да се връщаш отново и отново...

“Знаеш ли как можеш да се спасиш, ако в джунглата те подгони боа?! Тичаш с все сили, а започне ли да те настига, лягаш по корем и се притискаш колкото сила имаш към земята. Така, дори и да се опитва, няма да може да те повдигне и да те глътне. Най-много да те ухапе”.

Докато говори, очите на Ира, с която се запознавам на остров Бали, блестят. Тя е пълна с живот и притежава точно онова детско излъчване, което никога не напуска някои хора.

Ирина Белевска е прекарала по-голямата част от живота си в Африка. Знае дори как да разпознаеш мухата Цеце: “Много е просто. Когато кацне, само мухата Цеце кръстосва крилата си и започва леко да ги мърда!”, обяснява тя.

От всички българи, Ира е най-дълго на остров Бали. Къщата й е нещо като дома на Странджата.

Убежище, в което можеш да се скриеш, ако си изпаднал в беда, или място, където да се почувстваш у дома. А когато си на обратната страна на земното кълбо, е много важно да попаднеш точно на такива хора. 

Ира решава да се устрои на остров Бали в момент, когато в живота й всичко е наред, но сякаш липсва точно онази „подправка”, която те кара да се събудиш и да искаш да прегръщаш света. Наглед всичко й е наред – тя има успешна кариера, съпругът й – също.

Но монотонното ежедневие постепенно е облякло дните им в сиво. “В началото всички бяха против да заминем. Постепенно започнаха да приемат идеята ми. Приготвих багажа и тръгнахме”, разказва Ира и се усмихва, сякаш говори за пътуване до съседен град. 

Приключението се оказва успешно. Днес тя, съпругът й и двете им дъщери живеят в квартал Санур и домът им винаги е пълен с хора. Макар и на остров Бали да няма посланик, Ира и мъжът й са хората, които българите търсят, ако имат нужда от помощ.

Донякъде неофициалният пост е наследствен. Докато е била дете, самата Ира е живяла с баща си, който е бил посланик, повече в столицата на Индонезия - Джакарта.

Този път избира слънчевия остров Бали. За няколкото години, които прекарват там, тя и семейството й са успели да се слеят с индонезийците. Знаят местата, където може да ядеш най-вкусния ориз и пиле с подправки, които карат небцето ти да потреперва от удоволствие.

Или къде да опиташ от прословутото кафе Копи лувак, което се прави само в Индонезия. Ирина може да изброи и местата, които са неизвестни на обикновените туристи, но ако не попаднеш там, няма да се слееш с острова, просто няма как да го усетиш, да го вдишаш.

Ира твърди, че Бали е като жив организъм и постепенно започвам да разбирам защо казва така. “Има хора, които идват тук, островът по някакъв начин се скачва с тях и след това ги връща отново към себе си, като влюбване е”, казва тя. 

Бали всъщност е малък остров – около 150 км от едната до другата част.

За средностатистическите туристи има няколко забележителности, които трябва задължително да се видят.

Гората с маймуните, храмът, построен в океана, Убуд – градчето на занаятите, фабриката за платове или десетките галерии, където сякаш си попаднал в цветен калейдоскоп.

С правилния екскурзовод можеш да се почувстваш точно като малко дете, което тепърва прохожда и открива чудеса.

Всъщност градчетата на острова са толкова близо разположени едно до друго, че просто нямаш усещането, че си се отдалечил много. По пътя на много места се забелязват малки, ламаринени постройки, където продават кафе и закуски.

Отвън на рафтове са наредени пластмасови бутилки с жълтеникава течност. Питам дали това не е прословутият арак – домашната ракия на индонезийците.

“О, не, това е бензин. На много места тук така го продават за удобство - ако случайно ти свърши, а бензиностанцията е отдалечена”, обяснява Ирина. 

По пътя към Убуд тя ми разказва историята си. Баща й е дипломат и цялото си детство тя прекарва в африкански страни.

“Спомням си, че ми беше много трудно. Пред деня излизах и тичах заедно с останалите деца в джунглата, ходех боса в калта, а после се връщах цялата изцапана и прашна и трябваше да спазвам дипломатическия етикет”, спомня си Ира. 

Тя се среща дори и с Фидел Кастро, който пристига на гости на баща й, посланика, по време на празник. “Викнаха ме да го поздравя. Той ми се усмихна и ме погали по бузата. Спомням си го като много приветлив човек”.

За Ира, която е израснала на практика в джунглата, периодът, в който трябва отново да се върне в България, е много труден. “Беше странно, защото в Индонезия или Африка не бях достатъчно тъмна, за да ме приемат наравно с останалите.

В България, обаче, бях прекалено смугла, винаги ме приемаха за чужденка и просто не можеха да ме разберат”, разказва тя и после се усмихва: “Знаеш ли, тук съм си у дома, сега ще те заведа на едно магическо място и ще ме разбереш!”. 

Отвън “Sila gallery” прилича по-скоро на работилница. Пред сградата са насядали няколко души на рогозки, поставени върху земята. Дялкат дървени фигури.

Заглеждам се във възрастен мъж, който извайва статуетка на жена. 

Отстрани изглежда като фокус. С няколко движения оформя главата, ръцете, тялото...

Толкова е вглъбен - гали фигурата, докосва я така, сякаш е любимата му жена. И цялата тази енергия като че ли се влива в дървото, защото накрая статуетката изглежда невероятно жива.

Извита в страстна поза, леко склонила глава настрани. Като жена, която очаква най-накрая да се слее с мъжа, когото обича...  

В галерията работят няколко майстори, но повечето от експонатите са дело на най-стария от фамилията Сила. Той преподава изящно изкуство в един от университетите на остров Бали.

“Ела, ела да ти покажа някои от нещата му”, побутва ме един от собствениците. Вътре за миг спираш да дишаш. Буквално. Все едно си попаднал в омагьосана гора! Навсякъде се виждат дървени фигури.

Заглеждам се в статуетка на прегърбен рибар, мрежата му е толкова фина, имаш усещането, че ако я докоснеш, ще се разпадне, невъзможно е да е сътворена от човешки ръце.

По-късно собственикът обяснява, че точно тази изработка е тайна на неговото семейство и може да се види на много малко други места по света. 

Върху една от масите са вплетени едно в друго телата на мъж и жена. Ира обяснява, че това са фигурите на богинята на Лотоса и принц, който бил влюбен в нея. Изглеждат толкова истински, че без да се усетя, протягам ръка, за да ги докосна. Дървото е нежно, гладко и топло.

“Усещаш ли енергията отвътре? Те са живи! Затвори очи и ще го почувстваш по-добре”, сепва ме гласът на собственика, който изведнъж изниква зад гърба ми като магьосник.

Той твърди, че в неговото семейство вярват в поверието, че ако вложиш достатъчно от себе си в дървото, то ще придобие част от самия теб и можеш да му вдъхнеш живот.

“Не ви ли свършва накрая енергията?”, питам го аз, а той само се усмихва: “Не, важното е да обичаш!”.

Почти всеки, попаднал на остров Бали, може да се упражнява по стил и да опише пътешествието си. Но има усещания, толкова странни и мистични, че няма как да ги предадеш.

Местната кухня в Бали: 10 блюда, които задължително трябва да опитате

Да отидеш на остров Бали и да не видиш Tanah Lot sea temple, е все едно като да си в Рим и да не видиш папата. Мястото е особено почитано от индонезийците. А също така и една от най-сниманите забележителности.

Пътят към храма е обсипан със сергии за сувенири. Навсякъде усмихнати до уши балийци ти предлагат стоката си така, сякаш тя ще ти осигури мигновена връзка с боговете.

Преситени от толкова много шарения, очите се оказват неподготвени за сепващата дъха гледка. Храмът е построен в... самия океан!

По време на отлив може да се стигне дори пеша до него, но докато сме там, бушуват огромни вълни. Навътре в скалите водата е издълбала малка пещера. “Там местните оставят храна за монасите и за боговете”, обяснява Ира.

Чувството, докато гледаш величествената постройка насред океана и вълните, които се удрят в нея, е толкова силно, че буквално те хваща за гърлото. 

На връщане отнякъде започват да се чуват звънчета и леко, монотонно припяване. Точно на тераса, разположена над брега, няколко монаси извършват церемонията на водата. Отвън чужденци гледат и снимат любопитно, но вътре влизат само местни, облечени в саронги.

Жени и мъже са коленичили на земята, докато един монах размахва над главата им звънче. “Отмерва ритъма на душата. Местните вярват, че така тя успява да се свърже по-лесно с боговете”, обяснява ми Ирина. 

В този момент един от монасите вдига глава и прави знак, гледайки към нас. Като във филм се обръщам, за да видя на кого говори. Но той сочи към мен. Да сте на остров Бали и да ви повикат за подобна церемония, си е истинско чудо.

Или поне на мен ми изглежда така. Плахо пристъпвам към монасите и не смея дори да ги погледна в очите. Единият от тях ми прави знак да коленича, другият ми слага в ръцете поднос, изплетен от кокосови листа, пълен с цветни листенца.

Хваща ме за брадата и повдига лицето ми: “Откъде си?”, питай той на перфектен английски. “От България”, отговарям аз. “А, България, Христо Стоичков!”, ухилва се внезапно монахът с блясък в очите на истински футболен запалянко.

След това погледът му отново се променя и сякаш прониква вътре в мен. Докато слушам как звукът от звънчето над главата ми се смесва с монотонната молитва на монаха, усещам точно онова дишане на острова, за което Ира ми разказва.

Сякаш внезапно много енергии са се събрали в една и те обливат. Ритуалът е кратък. И си тръгваш замаян, а по обратния път от храма на всяка крачка в ушите ми звучи трептенето на звънчетата, сякаш продължават да измерват ритъма на душата ми и той става все по-бърз и по-бърз...

Харесайте pochivka.blitz.bg и във Фейсбук, където ще намерите още много полезни и интересни четива за всеки!