Индийските влакове сами по себе си вече са туристическа атракция. Използването на който и да е транспорт в Индия е събитие, придружено от дива концентрация на хора и ако имате някаква форма на клаустрофобия, може би си струва да обмислите да си наемете отделни превозвачи. Навярно поради чудовищното пренаселение, логистичните ресурси (неразвиващи се и остарели) на страната просто не могат да се справят с потока от пътници.
Този ден трябваше да стигна от Мурудешвара до Бангалор, а това е не по-малко от 700 километра, пише българин, който наскоро се е завърнал от Индия. Бяха очертани три пътеки за това как да стигнем до Бангалор: автобус с няколко трансфера (скъп и трае най-малко две нощи или дори три), автостоп (който е привлекателен, безплатно - обаче, също за два-три дни) и накрая влак (умерено евтин, бърз и удобен в географски смисъл).
Автобусът отпадна веднага. Дори не се замислих защо не ме привлече тази опция - просто защото нямаше да ми донесе нови преживявания. Остават две, еднакво интересни. Индийският влак все още е приключение, но няма какво да кажем за автостопа ... Романтика на големия път. Решихме да проверим за влака. Оказа се, че влакът тръгва само след 2 часа (което е плюс) и струва 200 рупии (което, разбира се, също е плюс). Може ибезплатно. Предвид плътността на човешките тела в колите от последния клас, кондукторът, дори на теория, няма как да може да проверява билетите. Първият път обаче реших да постъпя честно.
Трябва да кажа, че планирах да купя билет за 2 класа, тоест със седящо място. Интересуваше ме животът на истинските хора, реалният живот на Индия. Бях въодушевен от предстоящия хаос и треперех от очакване, защото в такива вагони пътуват всичките висши индийски касти. Не звучи много толерантно, но е така...
Влакът пристигна.
Но не знам местоположението на различните класи по неговата дължина ... Влязох по средата и получих упътване от първия срещнат. Оказа се, че най-крайния вагон пред моята класа беше по-луксозен, като нашите купета. Веднага разбрах, че тук не се бърза, реших да остана в цивилизацията, докато не ме изгонят. В резултат на това тихо мирно карах няколко часа, докато кондукторът пристигна и обяви, че всички тези места, за мое съжаление, са запазени.
Опитах всичко възможно да остана в този климатизиран рай. Казах, че не мога да изляза от влака, защото се страхувам, че той ще си тръгне, докато се движа от вагон на вагон. Да се правиш на глупак понякога е доста вълнуващо, препоръчвам ви го. Дори бях готов да дам петдесет долара, но нямаше как. И на следващата гара се преместих в моя вагон. Е, как влязох? Набутаха ме.
Ще опиша последвалите събития в следваща публикация - всичко няма да се напише наведнъж. Ще разкажа за контактите си с местните, за какво говорихме и как. Опитът от контакта с друга култура е несравним, определено си струва да се сдобиете с такъв.
