Двойка влюбени събирали дълго време пари за апартамент и кола, но в крайна сметка решили да ги похарчат по различен начин. Те се отправили на 4-годишна експедиция по света, а накрая прекарали в Африка много повече време от планираното.
Целта им била да покажат дорите страни на различни държави и градове и да открият хора, кито са отдадени на работата си (основно в екологични проекти). Искали да разкажат на света за тях.
Звучи като китайско мъчение, но е изтънчена терапия, за която туристите си умират
Приключенията, описани в блога на рускинята Алина Титова са безкрайни, но вижте най-интересните и шокиращи неща, които тя и съпругът и Василий преживели на Черния континент.
„Започнахме експедицията си в Арфика. В Мароко посетихме столицата Рабат, а след това Фес, Казабланка, Маракеш и Агадир. Посетихме и местен бизнес, където видяхме момичета, които произвеждат чанти, портфейли и калъфки за визитни картички от рибни отпадъци (като това на снимката). Те изглеждат като направени от змийска кожа.
Посетихме и организация, чиято работа е да „хваща облаците“ и да ги трансформира във вода с помощта на метална мрежа. 3 кв. м мрежа произвеждат 19 литра вода, която отива за снабяването на няколко села.
Ако искате да отидете в Париж, препоръчвам вместо това да посетите Фес и да прекарате незабравимо. Но не се обличайте като туристи, оставете късите панталони вкъщи, иначе опознаването на страната ще стане непосилна задача. Освен това малцина носят слънчеви очила тук – те предпочитат да гледат в очите хората, с които говорят. Василий си взе традиционна дреха, наречена джелаба. Може да ви се струва необичайна, но много хора тук я носят. Удобна е.
Нашият марокански приятел Хамид ни взе извън града да посетим семейството му. За първи път виждам 9 души да се поберат в обикновена лека кола. Даже в багажника имаше един възрастен мъж, който си седеше спокойно. Освен това, след ръкостискане хората тук си слагат ръката на сърцето, но забелязах, че и мъжете и жените си целуват ръцете след ръкостискане в селото на Хамид.
Прекарахме почти цял месец в Сахара. Първо пътувахме с автобус и други превозни средства през Западна Сахара, а след това спряхме в Мавритания. Страната е бедна, но получава 40% от електричеството си от слънцето и вятъра. Ветрогенераторите в пустинята изглеждат сюрреалистично!
За да стигнете до мавританския град Атар, трябва да се качите на най-дългия влак на света. Той е дълъг 2,4 км и превозва въглища от икономическата столица Нуадибу дълбоко в пустинята до град Зуерат. Има около 200 вагона и само един от тях е пътнически. Можете да се качите във вагон с въглища или да останете да пътувате с местните. Жените винаги се карат и викат. Особено ако някой мъж е сгафил нещо.
Отплавахме за Сенегал с ферибот по реката. Няколко дни по-късно границите бяха затворени и оттогава живеем там вече 6 месеца.
Сенегал е страна, където бедните селяни, живеещи сред мангрови горички, ядат стриди и прясна морска храна за обяд. Местното манго е толкова сочно, че чак е нереално. Страна си има свое собствено Мъртво море (което всъщност е розово езеро). То е изключително солено – 40% сол във водата. Няма как да се удавите. А е розово, защото се обитава от микроорганизми, устойчиви на сол.
В Сенегал се омъжих за Василий. По време на брачната церемония трябва да поясните дали бракът ви е моногамен или не. Знам, че има чужденки, които разрешават на сенегалските си съпрузи да използват правото си на полигамия. Освен това трябва да кажете три пъти „да“, за да имат думите ви сила.
Животът в столицата Дакар е много скъп. За да водите сравнително нормален живот, ви трябват около 2500 долара месечно. По улиците има само хубави коли. Такситата са единствените превозни средства по улиците, които са очукани и износени. Почти е невъзможно да си купите кола за под 1500 долара. Но можете да си купите магаре, кон или овца на пазара и да ги яздите по улицата заедно с другите участници в движението.
Тук е безопасно, ако вземате някои предпазни мерки. В началото, когато не можехме да говорим местните езици, приемахме с ужас всяко нещо, казано от местните – бяхме сигурни, че ни искат пари или да ни изгонят. Сега вече разбираме, че хората са просто любопитни и искат да си общуват. Понякога на пазара или на улицата местните дребни търговци дори ни предлагат да обядваме заедно.
Веднъж седяхме в евтино кафене на брегра на морето (продаваше много евтини стриди) и гледахме към красивия фар, когато внезапно един сенегалец дойде при нас, застана между нас и фара с гръб към нас и започна да пикае докато се наслаждава на красивата гледка. Василий и аз вече бяхме привикнали на такива ситуации, затова просто продължихме да си ядем стридите, които бяха цяла дузина за 3 долара.
Сенегалците се страхуват от духове и уроки. Те носят специални гривни на ръцете си за защита. Мъжете нсоят националния костюм бубу – свободна мъжка роба. Изглежда стилно.
Живяхме на север (беше горещо – 45 градуса по Целзий в 10 ч. сутринта) в село на племето фулбе. Те имат кастова система. Посетихме местния здравен център, в който имаше един лекар от Дакар за цял квартал. Показа ни графика за ваксините и се оказа, че сенегалците са ваксинирани много повече от доста хора.
Този мъж се казва Алион. Той е от кастата на работниците. Той коригира и боядисва веждите на всички жени и момичета в селото.
Видяхме католическа църква в едно от селата. Намира се на брега на морето и има биоклиматичен дизайн. Стълбището е затворено от едната страна срещу горещия вятър „харматан“, а другата е отворена, за да пропуска вятъра от океана, който създава бриз в цялата църква. Удобно е, безплатно е и е красиво.
Апартаментът ни в Дакар постоянно беше посещаван от тези диви създания. Пъвоначално те се страхуваха от нас, но после започвага да се чувстват като у дома си. Важното е да не ги гледате, иначе веднага ще избягат.
Играх срещу трима души едновременно в сенегалската федерация по шах. За мой срам изгубих 3 пъти. Казаха ми, че сенегалците са много добри шахматисти.
Ваканция в Албания: Всички неудобни и странни ситуации, в които попаднахме
Това е Наташа от Сенегал. Тя се подготвя да участва в международно музикално състезание.
(Снимки: Pikabu)
Ще продължим пътуването си много скоро. Купихме тази кола от шофьорска школа, затова има 6 педала. Почти свикнахме с факта, че колата ни може да остане без покрив докато я караме или че скоростната кутия може да се счупи всеки момент. Но се надяваме поне да стигнем до Абиджан – столицата на Кот Д‘Ивоар“.
Източник: brightside.me
Коментирай