Пътешественикът Дейвид Стронг написа неотдана правдив разказ за посещението му в Северна Корея. След това той посети още една тоталитарна държава – Туркменистан. Тук той разказва с какво е интересна тази страна с нищожно малък брой пристигащи туристи.
Защо именно Туркменистан
Има една очевидна причина: смисълът да се пътува, според мен, в Европа, е малък, защото всичко е повече или по-малко еднакво и приличащо си едно с друго. На мен ми е интересно да се оказвам в по-малко изучени страни, където можеш да разшириш съзнанието си и да видиш действително друг живот. Туркменистан е известен с това, че това е втората по закритост страна след Северна Корея. Тук също така има легендарен баща-основател, улиците и обществените места са накичени с портрети, също е прекъсната комуникацията с външния свят. Авторитаризмът също прилича, но все пак е някак си свой, особен.
Аз знам една огромна страна, в която също много обичат авторитаризма и затова да сравнявам различните му отенъци за мен е необичайно и интересно. В Северна Корея отидох, за да видя до какво подобна сила на властта може да доведе. Туркменистан – това е обратната страна, нещо приличащо, но без постоянната конфронтация с външния свят, без ядрени грави. Туркменистан плюе на целия свят, а светът – на Туркменистан.
Как да попаднем тук и кой не може да го направи
Има два варианта за посещение на Туркменистан. Първият: да получите транзитна виза, пътешествайки между определени държави – Иран, Афганистан, Азербайджан и Узбекистан. Този вариант е най-неудобният.
Такава виза е предназначена за пътници на дълги разстояния и има голямо количество ограничения: рядко се дава за повече от 3-4 дни, забранено е да оставате в хотели, както и да се задържате където и да е за повече от ден и по никакъв начин не можете да се отклоните от указания маршрут. Така че ако ви открият в кратера Дервезе, а вие сте заявили, че пътувате от Азербайджан за Афганистан, с най-голяма скорост ще ви депортират. Такива визи обикновено вземат хора с ограничен бюджет, автостопаджии или велосипедисти.
Вторият вариант – това е тур. Той струва примерно хиляда долара за седмица, в него ще бъдат включени основните забележителности – Ашхабад, кратерът Дервезе, подземното езеро Ков Ата, каньонът Янги Кала. Има възможност да купите индивидуален тур, но пак навсякъде ще ви съпровожда местен гид. В Ашхабад не се изисква постоянно придружаване, но в местата, където идват туристи, има информатори, които предават на полицията кой е дошъл при тях.
Веднъж отидох в музей, купих специален билет за чужденци (който струва много по-скъпо, отколкото за местните) и поех да разглеждам експозицията. След 45 минути при мен дойде служител на музея и ме попита от коя страна идвам. По този начин органите се опитват да знаят винаги кой е дошъл и какво прави в определено време.
Туркменистан е парадоксален: официално това не е затворена страна. В нея обаче пристигат по 6 000 души годишно, това е примерно 20 души на ден – всеки пристигайки на собствена сметка. За сравнение – в Северна Корея годишно пристигат 35 000 души.
ва са два различни подхода в тотаритарния контрол: може да пускаш повече туристи, но да контролираш абсолютно всички, или да пускаш много малко туристи, да им позволяваш повече, но да обезпечаваш следенето на всеки от тях. В Туркменистан туристите са толкова малко, че да ги контролираш не е сложно и без постоянен съпровод.
В скорошно свое интервю блогърът Артьомий Лебедев разказа, че Туркменистан е в топ 3 на най-трудните държави за получаване на виза. С руски паспорт да попаднеш тук е практически невъзможно: видимо се боят от инфилтрация – от поток от либерално настроени хора, говорещи с местното население на един език. Кой знае защо, но гражданите на Турция и Беларус получават визи сравнително лесно, въпреки че и това са страни, които говорят с местните на един език. Още един вариант рускоезичен турист да попадне тук – да бъде гражданин на трета страна, както например аз отидох с британски паспорт.
Макар, че на официално ниво между страните има пълно разбирателство – няма никаква конфронтация. Допълнителна парадоксалност на ситуацията придава това, че при почти пълна липса на връзка на ниско ниво с Русия, във всяко заведение, хотел или кафене, където и да отидеш, са включени руски канали, върви „Россия 1”, във всеки бар пускат руска музика, най-често по „Ру ТВ”. На фона на туркменистанските канали, руската телевизия – това е еталон за качество и увлекателност. Всечки домове, особено в Ашхабад, са окичени със сателитни чинии.
Също така в Туркменистан не е възможно да проявите каквато и да е публичност и да се свързвате с хора, работещи в медиите. За разлика от КНДР, Туркменистан не устройва образцово-показателни прес-турове с фалшива реалност, те не искат да показват бойки пионери, щастливи деца, сурови военни и велики лидери. КНДР иска туристите да си мислят, че това е страна на благоденствието. Туркменистан иска нищо да не мислят за него.
„Красивият град Ашхабад...”
Страната започна особено да се затваря след 2000 г. През деветдесдетте по стандартите на Средна Азия в Туркменистан било даже много нормално. За разлика от узбеки, киргизи и таджики, които успяваха да се пострелят един-друг, Туркменистан се отдели съвсем мирно, без граждански войни и престрелки със съседите. От 2000 г. тук въведоха изходни визи и задушиха почти целия чуждестранен бизнес.
Например, хотел „Акалтин” в Ашхабад, където аз бях отседнал, се оказа бивш хотел на Шератон. Това е съвсем приличен по европейските стандарти хотел. Но феновете на боклука също няма да се разстроят - нашата група прекара една нощ в съветски хотел с хлебарки, падащи плочки и неработещи душове. Това е такава част от „преживяването”: да прекараш известно време на място, където за няколко десетки години нищо не се е променило, най-много нови крушки да са сложили. Но съветските детайли са по-скоро изключение – днес Туркменистан опитва азиатски размах.
Ашхабад се нарича най-белия град в света. От май тази година там дори е забранено да притежавате коли с цвят, различен от бялото и сребристото. В града огромни пространства са застроени с беломраморни домове със златни букви по фасадите. Там се помещават всевъзможните държавни учреждения. Има небостъргачи, в които понякога няма дори прегради между етажите – те съществуват просто така – за да бъде „красиво”. И около тях – няма жива душа!
Властите обичат размаха – и се получават отправени към пустинята белоснежни пусти магистрали, безлюдни площади и запуснати музеи.
Оживено донякъде е в тази част от града, която е построена веднага след земетресението през 1948 г. Там можете да видите множество уютни домове на по 3-4 етажа, а също така и „сталинки” и „брежневки”. Благодарение на малкото количесвно автомобили на улиците, е чисто, има много дървета – да се разхождаш е удоволствие.
По пътищата жени с метли усърдно събират боклука. Не на тротоара, а на платната. Разбира се, всяка минала кола заличава целия труд, на, както се казва в един стар анекдот: „Не е важно да е хубаво, а да се намираме на работа!” Както всяка истински тоталитарна държава, Туркменистан може да се похвали със заетост от 99 процента.
Всъщност, в това се заключават развлеченията в Ашхабад – да гледаш как се събира боклукът, както и безконечните паметници и каменни плочи. Също така може да се разгледа джамията на Туркменбаши - Руха, в която всеки уважаващ се мюсюлманин би отказал да се моли – тя цялата е украсена не с цитати от Корана, а от Рухите. Музеите в столицата са всичко 4 и всеки от тях ще ви разкаже, че туркмените са най-великия народ на Земята.
Население
За девет дни пътешествие само веднъж към мен се приближи местен. В съседния Узбекистан за този период съм общувал поне със сто – там много обичат да общуват. В Туркменистан хората просто се страхуват да не объркат нещо, не дай си боже да не се стигне до разговори за политика. От друга страна, местните жители, като че не разбират, че шест хиляди туристи на година – това е малко, за тях това е норма. Даже моят туркменски гид се удиви, че за руснаци входът тук е забранен и аз съм тук с британски паспорт.
Въпреки отчуждението на местните жители, ми се създаде впечатлението, че ако в КНДР са сталински времена, то в Туркменистан са брежневски.
Навярно има и хора, които са искрени и вярват в режима, но има и такива, които помнят не само деветдесетте, а даже и СССР. За тях, за разлика от севернокорейците, които живеят в закрита държава от седемдесетте, е очевидно, че тяхната родина е, меко казано, странна. Нашият гид.туркмен пускаше цинични шегички за Туркменбаши, Рухите и социалната ситуация в обществото. Именно затова в Северна Корея във всяка група има по двама гида – да следят един за друг в същата степен, както и за туристите.
Туркменбаши и кратерът Дервезе
Една от целите на пътешествието до град Туркменбаши в западната част на страната – това е „националната туристическа зона” Аваз. Това е огромен белоснежен хотелски комплекс от дубайски тип на брега на Каспийско море дълъг пет километра. Защо небогата страна, която приема 6000 туристи годишно има туристическа зона, до която дори няма международно летище? Вие питате това, защото не живеете в Туркменистан. А там начаството се е разпоредило – значи, ще направим.
Разбира се, в целия комплекс няма и една душа. На паркингите за хиляди коли няма да откриете нито една. Без работа се размайват незнайно защо назначените служители. По брега има атракциони, които видимо никога не са работили. В тоалетните унило плуват изпражнения – в целия комплект водата е спряна. В местния универсален магазин в протежение на целия стелаж можете да видите само един и същ вид минерална вода.
На четири часа път от Туркменбаши се намира голям красив каньон: огромно, изветрено от хилядолетни ветрове пространство – бяло, розово, сиво. То по-рано е било покрито с огромна маса вода, която пресирала калцита, желязото, късовете раковини в удивително природно явление, сравнимо по красота и размах с Големия Каньон в САЩ.
Но най-красивото природно зрелище ви очаква при кратера Дервезе. Заради него като че ли си струва да се отиде в Туркменистан изобщо. Навремето по време на геоложки проучвания, там се появила дупка в земята, от която започнал да излиза газ. С надеждата, че газът долу не е много и бързо ще изгори, било решено да се запали, за да се избегнат злополуки. Но не е станало така – газът продължава да гори вече 50 години!
Вълшебен парадокс: най-забележителното на този феномен се състои в това, че той официално не съществува. Няма да го откриете на нито един туркменски сайт или в местната преса. Официален Туркменистан не обича кратера: той е прекалено дързък, той е съвсем излишен в местната действителност, състояща се от прекрасния президент и безкрайни беломраморни здания.
