Село Войнежа се намира съвсем близо да прохода Хаинбоаз и само на около 30 км от Велико Търново. Разположено е по склоновете на невисоки предбалкански ридове, като „ситито“ е в ниското, разгънато на двата бряга на река Войнежка.
За него подробно разказва пътешественика фотограф, който е и доайен на ендуро спорта в България Жоро Хаджиев, цитиран от boliarinews.bg.
"Село Войнежа се намира съвсем близо да прохода Хаинбоаз и само на около 30 км от В.Търново. Разположено е по склоновете на невисоки предбалкански ридове, като „ситито“ е в ниското, разгънато на двата бряга на река Войнежка. Много се рових, докато се докопам до историята на Войнежа. Оказа се, че летописецът на това село – поп Пеньо, вече е починал, но се добрах до резюмиран вариант на книгата му, на който аз пък ще направя резюме.
Всъщност, Войнежа и по-специално Долен Войнеж е създаден около век по-рано, отколкото стратигическото село Вонеща вода, но това е разбираемо, тъй като първите заселници, както навсякъде из Балкана, са искали да се скрият от турците. Към Войнежа на етапи са били присъединявани различни селца и махали, които ще се опитам да изброя: Димановци, Горно Димановци, Долен Войнеж, Среден Войнеж, Горен Войнеж, Филип Тотево. Понастоящем във Войнежа живеят около 50 човека, но тенденцията знаете накъде върви...
Селото, което влезе в световните новини с нещо нечувано и невиждано
На мен най-силно впечатления ми направиха селцата Тодоровци и Продановци. Влезеш в тях, сякаш се пренасяш с машина на времето в ония времена, преди сто и кусур години. Ако мислите, че ще ви бъде интересно, тръгвайте отново с мен по следите на селцата и махалите из Войнежкия вилает!
Искам да започна с нещо любопитно, с което войнежани трябва винаги да се гордеят! На Националния исторически музей са предадени две много стари книги – евангелие и ирмологий (книга с богослужбени текстове на песни). Евнгелието е на около 400 години, а ирмологият на около 200. Първото е печатано през 1644 г. във Вилнюс, а второто е излязло от печат в Москва през 1838 г. Книгите са изключително запазени и са уникални, защото са на български език!
Отец Пеньо ги е оставил на Пенка Драгнева-Илиева със заръката, тя да ги предаде на Националния исторически музей. Нататък ще ви разкажа за църквата във Войнежа, чиято история също е твърде любопитна.
Има едно селце, което се намира от западната страна на пътя В.Търново – Гурково, името му е Бойчовци и се чудех в кой албум да го включа? Може би щеше да е по-добре да го свържа със селцата и махалите около Вонеща вода, но онзи ден минах първо от там, за да потърся една къща, за която ми казаха, че е на 400 години. Не ми се вярваше да има в България „жива“ къща на повече от 300 години, но любопитството ме човъркаше, да я потърся. Знае ли се, всякакви чудеса има по света?!
Минавал съм през Бойчовци преди около десет години, когато на ден с мотора обикалях поне по 10-15 балкански селца, но тогава не снимах. Обикалях ги ей тъй, от интерес да ги откривам, където най-малко ги очаквах. Тогава в Бойчовци се мяркаха хора, дворовете и къщите не бяха така запуснати. Сега обаче беше съвсем различно – къщите обрасли, в повечето от дворовете не беше влизано отдавна, с изключение на няколко в центъра на селцето.
Влязох в една от отдавна запустелите къщи. Картината беше такава.
Тази пък е голяма къща, навярно построена непосредствено преди социализма. Орнаментите и на място изпечените тухли водят към такива разсъждения, но пък парапета на терасата е в стил соц. реализъм … трудно ми е да определя точно възрастта й. Може би по-късно са направени подобрения?!
Връщаме се към старите къщи в Бойчовци, които не са никак малко. Те са носители и на една интересна легенда – „Проклятието на вдовиците“. Когато слязох от селцето и реших да си взема нещо за пиене от магазина на центъра във Вонеща вода, срещнах възрастен човек, който ми я разказа.
Село Бойчовци било създадено още в началото на турското робство. Мъжете ходели да работят някъде към Дарданелите, с изкараното се връщали и преживявали зимата. Да, но веднъж двама братя не се върнали. Те били ограбени и убити по пътя. Мъжете оставили млади вдовици и невръстни деца. Жените се справяли криво-ляво сами с прехраната.
Веднъж в селото замръкнали двама турски бирници. Те отседнали в дома на едната вдовица. Жените ги гостили богато, напили ги и после ги бастисали за отмъщение на затритите им съпрузи. Заровили ги извън селото, закопали също златото и скъпоценностите, които бирницте били събрали от околията. После проклели хората, които влязат в къщите им или тръгнат да търсят съкровището.
Вдовиците по някое време се задомили наново и напуснали селото. Имало слухове, че после хора наистина са намерили смъртта си, след посещение на вече напуснатите от вдовиците къщи. Смъртта им винаги бивала неизяснена.
Няма да коментирам заснетото, то достатъчно красноречиво говори за онова, което е било тук преди.
Обикалям още из селцето с надеждата да намеря онази 400 годишна къща, но ми е трудно да влизам навсякъде, заради плъзналите пред постройките храсти и драки.
Соц. наследство.
Ето, тази ми се струва, че е една от най-старите къщи в Бойчовци. В нея като че ли никой не бе влизал поне от век насам! Не знам защо, не влязох и аз.
Обиколих почти всичко, но така и не намерих къща, която да прилича на четиристотин годишна! А може би вече е паднала, а може би е скътана някъде в храсталаците и съм я пропуснал?!
Това е изглед от поляните до Бойчовци. В същата посока и на същия рид се намират: Димовци, Горни Димовци и после черният път слиза в Райковци.
Около Вонеща вода и на изток и на запад има много махали. Някои от тях съм посещавал, пускал съм и албуми от тях. Може да ги намерите някъде из архивите ми от предишни години. Разбирам, че за да стане хубав материал, човек трябва да остане във всяко селце поне по един ден, за да заснеме наистина хубави кадри и детайли, но за съжаление никога не разполагам с толкова много време и все бързам!
Минавам Вонеща вода в посока В.Търново и след малко следва отбивката за Войнежа. Пътят е тесен, но е асфалтиран и сравнително добър.
Чешмата край пътя, откъдето има отклонение към Долен Войнеж. Пътят е черен, но по него могат да минат и леки автомобили.
Излизам на нещо като мегдан. Наоколо има доста къщи в различно състояние. Нищо не знам за Долен Войнеж, освен това, че то е било заселено най-напред, през XVII век от някой си на име Войняк, който е бил от род на хаджии. Род на хаджии е създал също Вонеща вода, но това е станало около век по-късно.
Едвам си пробих път към тази къща. За съжаление нямаше да излезе свестен кадър от нея и изобщо не направих опит за други заснемания.
Май нямаше какво повече да правя в Долен Войнеж и се спуснах надолу, за да търся връзка към Среден Войнеж. Не звучи добре, нали?! Така е, но Долен Войнеж всъщност не е в най-ниското. Махалите са подредени от запад на изток: долен, среден, горен,
Картината долу-горе беше същата. Имаше група от къщи, които обещаваха да са в прилично състояние, но достъпът до тях беше преграден от бариера с надпис: „Частна собственост“.
Не си мислете, че съм карал по усет или съм се ориентирал по мириса на оборски тор, имах GPS, който ми показваше, ако не всички пътища, то поне населените места. Оставаше ми да намеря само връзките към тях. Кладенец от Среден Войнеж, грижливо изработен и подарен на съселяните от братята Христо, Димо и Цаню през 1935 г.
Знам ги тия неща, не защото съм начетен, а защото на онзи камък там си го пише 
Този вековен летен дъб би трябвало да се намира вече в Горен Войнеж. Махалите тук почти се сливат и е трудно да ги разграничиш.
Прави ми впечатление, че голяма част от прозорците на къщите в този край са се боядисвали в синьо, също както в южната ни съседка. Може би това има връзка с махалата Гърците, която е съвсем наблизо …
Войнежа или т.н. махала Димановци. Чудесна къща в центъра на селото! Винаги я снимам, когато минавам оттам. Създава настроение.
Читалището „Пробуда“, което е построено през далечната 1925 г. Пояснявам за по-младите, че тогава читалищата са изпълнявали ролята на интернет клубове. По-известни страници по онова време в мрежата са имали: Ванко Вазов, Ицо Ботев, Пеци Славейков и други блогъри.
Какво ли не е видяло това читалище! Ето едно от събитията, увековечено с плоча през социализма.
Още една красива къща в центъра на Войнежа.
Отправям се към Горно Димановци, което е почти свързано с Димановци. Голяма част от къщите на махалата са разположени от двете страни на пътя и най-вече от юг. Има доста обитаеми домове в Г.Димановци, но май всички се ползват за вили или летни резиденции.
И на това площадче махалата свършва.
Последните две къщи от Войнежа. Тази се опитах да я снимам отвътре, но беше толкова заринато от срутили се греди, камъни и какво ли не, че нямаше как да излезе кадър. По остатъците си личеше, че къщата някога е била много хубава!
В Тодоровци се събират два потока, от които тръгва река Войнежка, а в центъра има и чешма. Въпреки сухият сезон, дебитът от чешмата беше повече от достатъчен. Мястото е прекрасно за възникване на населено място!
Тодоровци излъчва дух, който се е запазил през годините. Вече го споменах по-рано, чувството е все едно се пренасяш 100 години назад във времето, само дето хората ги няма! Някои от къщите са обрасли с растителност, но навсякъде се минава без проблем. Всичко това придава някаква призрачност и загадъчност на обстановката.
Пътят, който тук вече се превръща почти в пътека, прави една S-ка и излиза на селската чешма. Колко ли години вече тече така тази чешма? Попитах човекът от първата къща, кога е възникнало селото и добре, че ми каза. Отговорът беше: „Отдавна“.
Тодоровци е разположено на различни нива. Една група къщи на това ниво, друга група на следващото … На второ ниво се намираха тези две къщички и една плевня. Едната къщичка беше по-малка и по-стара, а другата по-нова и по голяма. На по-късен етап в селата са живеели така: След като синът се ожени, се прави по-голяма къща за неговото семейство, а възрастните остават в старата. От там идва и изразът „задомявам се“. Малката къщичка, състояща се от две стаи е със срутена задна стена и ще издържи най-много още година-две.
„Младите“ някога са били млади, после остаряват и те, и кой знае, дали още са живи?! Най-вероятно не.
В един момент по-следващото поколение напуска селото, защото там вече няма поминък, а градът предлага по-атрактивни условия, „Младите“, за които вече стана дума, напускат пък този свят и ковьорчето един ден остава само, докато къщата не го затрупа. Аз хванах предпоследния етап, който май е най-тъжен.
Тръгвам по своеобразната улица, пресичаща селото по дължина, за да се кача на третото ниво. Тук се намират група домове, които за мен бяха истински находки! Макар на някои плочите да бяха вече подменени с „модерни“ керемиди, с фасадата си те излъчваха духът на онова, най-старото време.
Това за мен беше находката на пътуването ми до Войнежа. Изгледът на тази къща те връща поне 200 години назад във времето. Виждал съм хиляди стари къщи, но точно като тази мисля не съм срещал досега. Седнах и я разглеждах поне половин час. Не знам как точно да го обясня, но в несъвършенството й се крие нейната красота. Имам чувството дори, че е трапецовидно построена, т.е. нагоре се стеснява умишлено.
Има елементи, които са подменяни през годините, но основната и конструкция стои така, както тя е била сглобена преди много, много години. Повечето къщи около Търново и Елена след средата на 19 век са били покривани вече с турски керемиди, което означава, че тази най-вероятно е строена доста по-рано.
Още малко детайли. Обърнете внимание на единственото малко прозорче, характерно за първите къщи от този тип!
Колко камъни има само наредени тук, колкото за една крепост!
По-късно научих, че къщата е на повече от 300 години.
Селската сушилня за сливи. След това ракията ставала със страхотен аромат, защото не са слагали грам захар! Тук поговорихме още малко с човекът, когото сварих в селото. Спомни си, как като малки са ходели през зимата на училище във Войнежа. Когато паднел дълбок сняг, минавали първо родителите, правели пъртина и децата после по стъпките им са извървявали 2 км до училището. На връщане – същото! „Не беше ли трудно все пак за малки деца?“ – попитах аз моят събеседник. „Е, то вече като има пъртина …“ – беше отговорът му. Не може да се каже, че не се разбирахме с моят събеседник. Дори не успях да си взема довиждане с него. Изчезна някъде, виках, свирих, но повече не се появи.
Всъщност, пропуснах да спомена, че това беше долната махала на Тодоровци. Ето я и чешмата на входа на селото. Чешми, реки и вода да искаш в това село! В Тодоровци лятото е хладно, защото по деретата се спуска към селото по-хладен въздух, а зимата явно е мека, тъй като селото е в ниското и е защитено от ветровете. Тодоровци за мен е същински рай, но Адам не ще да стои там, а камо ли Ева!
Закатервам се към горната махала.
Горната махала е разположена на южен склон, на припек, но нещо не ми хвана окото. Къщите са пръснати, няма толкова много дървета, а оттам и сянка. Няма я прохладата от реката. Пообиколих насам-натам, но всичко беше потънало във висока, изсъхнала трева и нищо не си харесах да заснема. Напуснах горната махала на Тодоровци и реших да се отбия до Суха река.
Пътят към това селце беше магистрала, макар и черен. Тук къща, там къща и все реставрирани. Това представляваше Суха река. Питах един виладжия, да ме упъти към някоя стара къща, той се чеса по главата, чеса и не измисли нищо. Дали пък след Тодоровци, всичко от тук нататък няма да ми се струва боза? – разтревожих се аз и с тази тревога в главата заминах да търся църквата в махалата Филип Тотево, за която се разказваха легенди.
Да не каже някой, че снимам само стари къщи? Ако новата или реновираната такава си заслужава и не е кичозна, повече от ясно е, че ще влезе в селекцията на албума ми, но между порутената стара и кичозно направената нова, разбира се, че ще избера порутената!
Ето я и църквата „Свети Пророк Илия“ в махалата Филип Тотево. Тя е построена в далечната 1835 година. Много от вас знаят, че църквите не бивало по това време да се строят високи, затова се е налагало част от тях да бъдат под нивото на земята. Отделно, много трудно се получавал султански ферман за строеж на църква. Както сега, вървели подкупи, ползвали се чорбаджийски лобита и т.н. и т.н.
Легендата разказва, че църквата е дело на хаджи Мильо Стоянов. Той се заселил тук през XVIII век и често пътувал по работа до Цариград. При едно от пътуванията си случайно видял много болен бивш затворник, който издъхвайки му разказал за скрито съкровище. Накарал го да му обещае, че със златото ще построи мост и църква. Съкровището наистина било на посоченото място и така се появил храмът „Свети Пророк Илия“.
Останалото злато хаджи Мильо скрил някъде и заявил, че дори турците да съборят храма, има достатъчно, той да бъде изграден наново. След смъртта на хаджията, са правени много опити да бъде открито останалото злато. Дори предишен свещеник е пробивал стените на църквата, разкопавал е из двора, за да го търси! В двора на църквата са положени телата на заслужили личности от селото, както и на цяло избито семейство по време на робството.
Това е старият вход на църквата, който навярно днес не се използва, но върху него трайно е оставен отпечатъкът на изминалите вече 183 години. Голям принос в запазването и реставрирането на храма има именно отец Пеньо, който открива и прословутото евангелие! При ремонта на църквата преди около 10 години, под дюшемето й са намерени икони и други ценни предмети, скрити там никой не знае от кого и кога.
Не знам, дали това е гробът на хаджи Мильо Стоянов, но отец Пеньо е открил тялото, след разказ предаден от дядо му и го е положил сред заслужилите, в гробището на храма.
Първо мислех да ви покажа Илиевци, което се намира на пътя за Кладни дял. Оказа се, че в Илиевци няма кой знае какво да се види, а нямах време и да търся, затова се качих на баира над селото, предчувствайки че гледката от там ще бъде внушителна. Така беше. Навсякъде наоколо се простираха нагънатите билата на Предбалкана, а далеч, някъде най-отзад , едвам се синееше главното било на Стара планина.
Илиевци и последното селце от екскурзията ни – Продановци са отдалечени едно от друго на около 600-700 метра. В Продановци всичко е останало така, както е било преди около 100 години. Улицата, по която се влиза в селото е постлана със същия калдъръм от едно време.
Огромна за времето си къща. Явно е била на чорбаджийски род. Нямаше как да се влезе, но си личеше, че от вътрешната страна е започнала да се руши.
От двете страни на улицата са разположени повечето от къщите. Някои са много стари, други по-нови.
Родолюбци са развели националния флаг и се вижда, че той е поставен там наскоро. Никой не живее тук, но явно хората си идват често.
Тръгвам си по същата улица, по която влязох. Срещу залязващото слънце, тя изглежда още по-загадъчна, както в приказките. Тази картина ме връща в моето детство, към спомените ми от нашето село. Само дето от двете страни на пътя тогава бяха огромни черници. Иначе картината беше досущ същата!
Кое българско село носи името на чужда страна
На следващите два кадъра се виждат предградията на Войнежа. Те се готвят за сън, но я няма врявата на прибиращите се от паша животни, дрънкането на хлопките, глъчката от тичащите деца, които искат да използват в игри последните минути на отиващия си ден … Чували ли сте го това някога? Ако не сте, знайте, че много сте изпуснали.
Неусетно в опити да разсъждавам съм стигнал Гърците. Махалата е родното място на Филип Тотю.
А това тук е къщта – музей на хайдутина. От родната му къща са останали само основите и тази е направена по нейно подобие. Филип Тотю е бил противоречива личност, но действията на неговата чета намират отзвук в Европа, което за времето на робството е било изключително важно!
