Основният проблем с това да запазиш самолетни билети до Израел в последните дни на декември е, че не си представяш точно колко топло ще бъде в началото на юли.
Когато обаче излязохме от гарата в Тел Авив на 34 градуса и под яркото слънце на Близкия изток, бързо си дадохме сметка, че тук придвижването ще става по сянка и по-рано през деня, ако може, пише в блога си българката Андрея пунчева. Или пък с чести спирки за по питие.
Уви, докато си представяхме тези благи картинки в главите, не знаехме какво ни очаква. Наличието на две улици с името „Хана Сенеш“, разположени в два противоположни края на града, ни срещнаха с много любезна баба, обитаваща не тази „Хана“, която търсехме (разбира се!).
Това, че не говореше и капка английски, не попречи да ни предложи вода – с жестове, и ние – отново с жестове, благодарно да приемем. Последваха 15-ина минути, които не подлежат на превод или обяснение и в които разговаряхме с нейната внучка, чиято роля беше да обясни защо има две непознати жени в дома и какво, аджеба, търсят те там. Така дойде и първото ни наблюдение за израелската народопсихология:
всеки иска да помогне,
понякога до степен, че по-скоро ще извади очи, вместо да изпише вежди. Сливнишка трагедия с градския транспорт ни срещна с най- различни и енергични насоки накъде да идем, предимно с жестове. Спасението дойде от дама, която с отчетлив американски акцент постави края на епопеята.
Фантастичният Казахстан. Местата, които холивудските блокбъстъри пропускат
След като оставиш багажа си и пиеш една вода, Тел Авив е чудесен град за разходки.
Градската среда на Тел Авив е мозайка от влияния
Очакванията ни да срещаме военни на всеки ъгъл, едновременно въоръжени до зъби и невъзмутими по отношение на този факт, обаче не се сбъднаха. Провериха ни едва веднъж, на влизане в търговски център. Градът е като мозайка от вече преживени други места: на моменти прилича на Киев, на Белград, после става Краков, малко Холандия, със сигурност и южняшкия темперамент на Италия (все пак, съседи по Средиземноморие са), през нощта високите бизнес сгради го докарват и на Лондон, и на Ню Йорк. И на всеки ъгъл – тротинетка. Да, преди да предизвикат полемики в българското общество, електрическите возила бяха запазена марка за Израел, поне за мен. Толкова са разпространени, че веднага правят впечатление. Домакинята ни в Airbnb ни препоръча да ползваме тях, преди да се сети кои номера автобуси минават близо до дома. И за разлика от София, изглежда, че в Тел Авив успяват да не се блъскат в пешеходци или коли с тях. Може би е въпрос на някаква социална мъдрост, която ни убягва като нация...
из центъра на Йерусалим
И още по темата за народопсихологията – един съвет, който ще ви спаси от гладна смърт: трябва да планираш, ако не искаш да останеш гладен, защото от петък следобед до събота привечер всичко е затворено или със специален график, а хората са си по домовете. Улиците видимо опустяват и усещането е, че животът се върти около деня за почивка.
Шабат е краят на света,
Това са най-красивите джамии в света
с него настъпва затишие, което е почти повсеместно. В нашия случай спасението дойде под формата на покрит пазар в търговския квартал Сарона и бе придружено от гарнитура на културна гузност – за това, че ядем вкусна италианска паста, докато сме в Израел. И все пак по-добре да ядем паста, отколкото да си ядем ушите, повтаряхме си, навесили глава над пълнените равиоли на единственото място в близост, което беше отворено.
Търговският и гурме квартал Сарона
Сарона си струва да се види: представете си квартала като смесица между затворен жилищен комплекс и отворен мол: идеално подредени улички, а от двете им страни са почти еднакви къщурки по американския сглобяем модел, където се помещават отделните марки за дрехи и аксесоари, спортни стоки, електроника и какво ли още не. А в директна близост е въпросният покрит пазар с щандове храна от цял свят: суши, паста, китайско, донъти, плод и зеленчук, чийзкейкове. Наричат го новия гурме квартал на Тел Авив, защото изобилието и разнообразието са на почит.
Не е случайно, че там се намира и
Музеят на уискито,
за който бяхме наточили зъби, но си останахме само с ентусиазма – двата ни опита да им дадем парите си в замяна на безпаметно удоволствие завършиха безславно заради частни мероприятия. Не знам дали гроздето е кисело, но съм убедена, че уискито им е...
Но където липсва уиски, има вино. Ако искате любопитна история, как ви звучи да търчите през летище, защото изпускате полета си, и за малко това да се случи заради празна стъклена бутилка от вино в багажа ви, с която охраната не е склонна да ви даде да се качите на самолета? Реален случай. Виновник е забележителният нощен живот на Тел Авив. Барове, които не отстъпват на най-доброто от Париж или Ню Йорк, и вино, за което (почти) си струва да изпуснеш полет, само и само да запазиш спомена от течните слънчеви лъчи на Близкия изток по-дълго. Да, израелското вино може да бъде изключително (и как не, в тази жега!), заради което помолихме на бара да ни дадат празната бутилка за спомен. Днес тя седи до креслото, от което пиша.
Мислех, че пропускаме, като не отделяме много време за Йерусалим – едва ден, но дори и той всъщност ни се стори много. Йерусалим е почти сигурно, че ще ви разочарова. Всичко, за което сте чували тук – начело със Стената на плача и Божи гроб, е пълно с туристи, които стадно и зомбирано ходят с телефони в ръка, която снима, без да подбира, и прави фотографии, които едва ли повече ще бъдат погледнати.
За нищо на света не ходете до Стената на плача. Разходката дотам минава през стратегически разположени сергии, натъпкани в така или иначе тесни улички, копие на Капалъчарши в Истанбул. И ако тениските в стил „I don’t need Google, my wife knows everything” някак минават на Капалъчарши, то в смятания за люлка на религията Йерусалим граничат с културна порнография. Стената сама по себе си е точно това – „просто“ стена и е меко казано антиклимактична. След като стадно си ходил 20-ина минути след американци с фотоапарати и стигнеш до прословутата крайна дестинация, усещането, че си част от стадо, което не знае съвсем какво прави тук, не намалява, а напротив.
Стената на плача
Божи гроб е интересен въпреки огромния поток туристи, но не е случайно, че подписът ми в началото не е Хаджипунчева – трябва да останеш да спиш там и да получиш специален документ за постижението си.
тълпите, през които трябва да минете за да стигнете до Стената на плача
Нека е ясно: Израел изнася религия така, както Испания изнася плодове. Масово, на конвейер, на всяка цена. Но! Има едно голямо изключение и за мен то напълно си струва ходенето до града, че дори и посещението на Израел като цяло.
Свитъците от мъртво море.
Като човек с бакалавърска диплома по теология за мен беше екзалтиращо да си дам сметка, че съм в същия град като тях. А да ги видя на сантиметри от лицето си беше доказателство, че понякога дори и журналистите остават без думи. Нека обясня: това са серия от близо 1000 текста, предимно на арамейски, иврит и старогръцки, които включват в себе си и някои от най-ранните ръкописи от Стария завет. Датирани са от различни периоди между III в. пр. Хр. до I в. след новата ера, а най-любопитното е, че са открити по случайност преди 70 години от младо бедуинско момче, което търсело загубеното си животно из пещерите Кумран, Палестина. Оттам идва и другото име на документите – Кумранските ръкописи.
Те се помещават в Музея на Израел, където между другото, можете да прекарате цял ден между Древна Гърция и Африка, дори и до Анди Уорхол и Марсел Дюшан – прекрасно място за всеки с какъвто и да било интерес към история и култура. Но абсолютната рок звезда си остават свитъците – и в сферата на теологията те имат същия статут. Не си позволих да ги снимам, дори и през витрината... насълзиха ми се очите и това беше достатъчна емоция, която полу- размазана снимка на тъмно само би загрозила. Признавам, че имам смесени впечатления от Израел: не бих се върнала за още, но това пътуване имаше няколко конкретни и точни попадения. Виното, Свитъците от Мъртво море... и плажът на Тел Авив. Песъчинки, фини като брашно, най-фините, които съм докосвала. Вълни в центъра на града. Разкош.
