logo

С ферибот до Румъния. Прекосяваш Дунава и... е съвсем същото!

С ферибот до Румъния. Прекосяваш Дунава и... е съвсем същото!

Едно екстремно пътуване Свищов-Зимнич в убийствената юлска жега

Един съвет: Ако ще пътувате от Свищов за Румъния с ферибот и не желаете да се набивате на очи, непременно си вземете ТИР! Това ми става ясно, след като митничарят на бариерата ме пита: "Къде ти е камионът?" 

Няма камион. Той е объркан: "Аааа..., Ами колата?" Обяснявам, че съм пеша. Това е чуто от междувременно пристигналия граничен полицай, който ми взима картата и се затваря с нея в будката за 20 минути. Не е успял да открие нищо нередно, пуска ме, но вика: "Ама знаеш ли там какво е? Там няма нищо, градът е на 6-7 километра."

Митничарят се намесва: "Ще си хване някой иранец!" 


Последното малко ме стряска, но сега забелязвам, че всички чакащи ТИР-ове без един са с ирански номера.

Скоро! Нощувка под водата на едно от най-красивите места на света (СНИМКИ)

Очевидно тук не са свикнали много с пешеходците, но след като става ясно, че наистина съм тръгнал ей така, не намират никакъв довод да ме спрат и ме пращат на касата, където плащам билета на стойност от 2 евро.


Както и да е, вече в Румъния отказвам да хващам иранци и поемам пеша. 

В жегата тия 6-7 километра до най-близкия град Зимнич (Zimnicea) ти се виждат умножени по десет, но дори се радваш на слънцето, защото попаднеш ли в сянка, веднага те връхлитат Румънските комари (легендарните у нас Свищовски комари всъщност са техните бедни и недохранени братовчеди). 

И все пак си струва мъчението да вървиш километри като Лорънс Арабски, след това в Зимнич да търсиш два часа обменно бюро, но накрая сядаш в някое кафене на булевард Императул Траянул (поне така го запомних), вземаш си бира Тимишореана за лев и двайсет, оглеждаш се и осъзнаваш, че е ама абсолютно същото.

Учудващо за мен, но изглежда в Румъния всичко най-много прилича на България до последния детайл.
Дори "братските" Македония (Северна) и Сърбия имат по нещо, което да ти даде тръпката, че си в чужбина. Не знам дали в цяла Румъния е така, но в този Зимнич просто не можеш да откриеш един детайл, който да ти каже: "Това не е България". (Като изключиш надписите и валутата разбира се.)
Кафенетата са същите, масите, столовете и пепелниците са същите, хората са същите със същите мимики, тротоарите с недоокосената трева покрай тях пак са си същите...

Ако спите в евтин хотел, сложете чаша върху бравата

В покрайнините на Зимнич има панелни блокове в комбинация с къщи, от чиито дворове се чуват да кукуригат петли.


В центъра има неголям парк със статуя на румънски воин, насочил пушката си в посока на Дунава, най-вероятно да ги пази от български нашественици. Паркът е изключително добре поддържан, а малко след статуята има и добра пицария, където бирата е по-скъпа - 5 леи.

Грубо 5 леи са 2 лева и съвсем малко отгоре. За толкова от лавките навсякъде из града може да се купи нелоша тениска, едва ли румънска - навярно китайска като у нас, но по-евтино.

В юлската жега Зимнич (със зимното си име) просто се разтапя под слънцето, повечето от магазините са затворени, но има поне десетина кафенета, които предлагат известна сянка и нелоша румънска бира.

На едно такова кафе, където пия друга марка румънска бира, която така и не разбрах как се произнася, на масата ми сяда без да пита "Свободно ли е" мъж около четиридесетте. Цялото му лице е омацано с боя, носи и голяма кутия с латекс.

Заговаря ме веднага на български, как е разбрал, че съм българин, не знам, едва ли ми е написано на челото. Но донякъде има логика - тук всички се познават, а по принципа на дедукцията, при положение, че България е на 7 километра, едва ли съм исландец.

Флориан, както се казва, изненадващо за мен е убеден, че всичко в България е много по-хубаво, отколкото в Румъния. Като се започне от отсрещния град Свищов. 

Свищов е голям град, тука нищо няма, казва на доста приличен български. Там има университет, студенти...

Горчивата истина обаче сочи, че днес в Свищов вече няма студенти (освен на дистанционно обучение), от 34000 навремето, днес живеят 7000 души, а в  Зимнич са 14000. Казвам му го, но той не е убеден.

"Аз всяка седмица ходех да пазарувам там. Вие имате много хубави... как са казваха.... да се е... в главата! А, да - бабеци и бекони. Тука няма нищо, в цяла Румъния имаме два салама, и двата са от хартия.
(Не знам дали наистина е така, нямам и време да проверя.)

Обаче как да дойда до Свищов на пазар, като надницата ми е 70 леи (около 30 лева), а трябва да имам поне 100 лева, че да има смисъл...", продължава Флориан.

Според него и това, че Зимнич е 14000 също било далеч от истината. Всички избягали в Германия. Казвам му, че в България знаем, че заплатите в Румъния  вече са двойно по-големи, отколкото у нас. Той е скептичен: Работа има в Букурещ, ама там е мафия. Дават ти работа и ти вземат половината заплата.

(И това няма как да знам доколко е истина, но пия бира с местен жител, който изглежда уверен.)
Междувременно към нас се присъединяват още четирима души и виждам пред себе си бири, които не съм поръчвал. Нямам нищо против да ме черпят, но ми остава час до последния ферибот, а още не съм видял и едно такси.

Благодаря за бирите и питам как мога да си извикам такси. И тук идва цивилизационният шок - в цял Зимнич няма нито едно такси.

Чипри, който ме е черпил бирата, се смее и вика "капитан" и прави знак, че ще му звънне да забави ферибота и да ме изчака. На мен обаче не ми е толкова смешно, тъй като знам, че единственото обменно бюро вече е затворило, а за разлика от Турция, Гърция, Македония и Сърбия, тук не приемат левове - поради някаква странна причина нашите пари са им също толкова непознати като монголските тургици.

Казвам едно бързо: "Сбогом и благодаря за бирата" и се изстрелвам на бегом в посока на ферибота. Вече извън Зимнич, осъзнавайки, че имам поне 7 километра, а ми остават 15 минути, разбирам, че елементарната аритметика сочи - дори и да съм Юсеин Болт, пак няма как да стигна.

В това, което в представите на румънците е Зимнич - а именно възможно най-дълбоката провинция -  почти няма никакво движение, с изключение на може би някой ирански ТИР, и той пътува не към ферибота, а в посока Гюргево.

За моя изненада виждам да приближава кола. Махам без никаква надежда и за още по-голяма изненада, тя веднага набива спирачките.

Хората пътуват в съвсем друга посока, но въпреки това се отбиват от пътя си и ме доставят на ферибота точно навреме.


Вече в България срещам същия граничен полицай, който почва да се хили отдалеч, и ме пита: "Разказа ли ти се играта?"

Оглеждам се - всичко е същото, все едно не съм прекосявал Дунава, никаква разлика. Всъщност има една - срещу мен се задава такси.

Дилян Вълев

Харесайте pochivka.blitz.bg и във Фейсбук, където ще намерите още много полезни и интересни четива за всеки!


 

Коментирай