През 2011 г. американският актьор Том Ханкс направи пътуване, за което отдавна мечтаел. Той отиде от Берлин в германския град Айзенхюттенщад на самата граница с Полша. Впечатленията на звездата от видяното бяха толкова силни, че, връщайки се в родината си, той подробно говори за тях в популярното вечерно шоу на Дейвид Летърман.
„Това е образцов град, построен от комунистите през 1953 г., за да покажат на хората великия и прекрасен живот, който социализмът им е дал, докато системата се отива по дяволите“, споделя Хенкс своите емоции и след това, три години по-късно, отново се върна там.
Жените в Африка ядат камъни, някои се пристрастяват като към наркотици
В Айзенхюттенщад няма кметство (но има град), нямало е църкви (но има дворци на културата), няма тесни извити улици и Стар град, вместо това има широки алеи с парадни фасади. Няма нищо, което сме свикнали да очакваме от типично немско селище. Айзенхюттенщад, по-рано кръстен на Сталин, е уникален за тази страна.
Руският блогър Onliner отиде в най-необикновения град в Германия и се впечатли не по-малко от Том Ханкс.
Пристигнахме тук в понеделник, за да видим как изтощени от августовските топлини работници премахват остатъците от някакъв очевидно мащабен местен празник.
Както се оказа, миналия уикенд в Айзенхюттенщад се е провел градски фестивал, който събира четвърт милион души от околностите на града и съседна Полша. Не е далеч - точно зад Одер, по протежение на която след Втората световна война преминава новата граница на двете страни. В деня след буря от забавления „първият социалистически град в Германия“ с трудност идва в съзнание. Редки минувачи се скитаха уморено из улиците, но в такава обстановка тази урбанистична утопия изглеждаше още по-странна. Като цяло пейзажът е много (понякога болезнено) познат.
Цели ансамбли от неокласически квартални жилищни комплекси, редуващи се с церемониални обществени сгради - в просторите на бившия СССР такива градове, създадени от нулата около голямо предприятие в стила „построено от пленени немци“, има десетки. Разликата (основната!) е в друго: Айзенхюттенщад, е съществувал първите осем години от живота си като Сталинщат (град Сталин), построен от немците, които току-що бяха побадени от целия свят, на собствена земя.
Градът зад стената, където 50 000 живеели на 126/213 кв. м
Всичко това е издигнато обаче не от добър живот. След Втората световна война почти цялата голяма металургична индустрия в Германия е първо в западната зона на окупация, а след това остава като част от ФРГ. Алтернативната Германия, Германската демократична република, по същество останала без стомана, и без нея е нямало как да се решават важни въпроси от социалистическото строителство. През юли 1950 г. в Берлин се провежда Третият конгрес на СЕД (местната версия на Комунистическата партия), на който е взето решение да се създаде планова икономика в страната. Една от най-важните задачи на първия петгодишен план, наред с други неща, било изграждането в ГДР на нов образцов металургичен завод, бъдещият флагман на възраждащата се черна металургия на идеологически вярната Германия.
За предприятието, което естествено получило името Сталин, бързо било намерено подходящо място близо до брега на Одер и източната граница на страната. Подобно разположение дълбоко в зоната на „народната демокрация“, далеч от капиталистическия свят, било не само за свеждане до минимум на заплахата от бързо превземане или унищожаване на индустриалния гигант след теоретичното превръщане на Студената война в „гореща“. Предполага се, че Eisenhuttenkombinat „J.W. Stalin ще работи с полски въглища и съветска (украинска) желязна руда, като по този начин символизира приятелството между народите, които наскоро се сражаваха помежду си, засилвайки го от ден на ден.
Идеята е белязана върху живописна мозайка, която украсявала главната улица на града от началото на 60-те години.
През 1952 г. Втората партийна конференция на СЕД обявява курса по „систематичното изграждане на социализма“. Именно градът-сателит на комбината Сталин трябвало да стане пример за нов тип селище, пример за „прогресивно градско планиране, създадено в съответствие с принципите на антифашистко-демократичния ред“. Първоначално било планирано да се нарече Карл-Маркс-Щадт. Разбира се, в чест на Маркс, чиято 70-годишнина от смъртта бе отбелязана през март 1953 г. Сталин обаче починал 9 дни преди тази годишнина и лидерите на Германската демократична република нямало как да не покажат на Големия брат степента на мъката си. Градът получил името Сталинщад (а в крайна сметка Карл-Маркс-Щадт станал Кемниц).
Сталинщад е обявен за символичния град на новата социалистическа ера: без църкви, без частна собственост (без малки частни предприятия, без летни къщи и други дребнобуржоазни ереси), с неокласически и неоренесансови дворцови къщи за победния пролетариат. Първоначалните проекти за развитие (много критикуваните къщи с ниски тавани) били отхвърлени и бил проведен нов закрит конкурс за проектиране на града, победител в който е дрезденският архитект Курт Лухт.
Краят на утопията
Следователно не е изненадващо, че населението на Сталинщад нараства много бързо. През 1953 г. тук са живели 2,5 хиляди души, седем години по-късно той вече е 10 пъти повече, а до края на 80-те години с нарастването на градоустробразуващия завод градът достига своя връх - 53 хиляди жители. Било е удобно да живеете тук по времето на ГДР: просторни модерни апартаменти, специален режим на снабдяване с храни и промишлени стоки, богата социална инфраструктура и отлични заплати. „Витрината на социализма“ наистина показа своите външно най-добри страни.
Започвайки от 60-те години на миналия век, класическите квартали на Курт Лухт започват да се застройват с обичайните панелни зони за целия социалистически лагер (впрочем, не само за него), в който по-голямата част от 53 хиляди жители на града са живели към момента на смъртта на ГДР. Обединението на Германия Айзенхюттенщад преживява особено драматично. В пазарна икономика, а не в планирана, която става частна собственост (сега част от най-големия металургичен концерн в света ArcelorMittal), заводът уволнява значителна част от служителите си (от 12 хиляди работници, само 3 хиляди остават там). Населението на „града, в който трябва да се роди човекът от нова ера - социализъм“, започна масово да го напуска, засега се е съкратило наполовина. Жителите на Айзенхюттенщад се преместили за по-добър живот в западната част на страната, често просто оставяйки апартаментите си. Градските власти са принудени да разселват полупразни къщи, в резултат на което цели блокове останав празни. Някои от тях са съборени, но и сега изоставени къщи има навсякъде в града, включително в централната му част.
Поради големия обем свободни жилищни фондове в Айзенхюттенщад, още през 90-те години, хора от Африка и Близкия изток започват да се преселват, което допълнително намалява привлекателността на града като място за живеене. В това има известна символика. В града, създаден от нацистки архитект за хората от социалистическия блок, сега има все повече бежанци. Това е пътят, който първата утопия на германска почва пое само за 60 години.
Но в централните квартали, където се намира най-ценното за историята на германската архитектура, икономическата депресия, обезлюдяването и неясното бъдеще не се усещат. Субсидиите от федералното правителство работят - външният вид на пролетарските дворци е в перфектно състояние, а съответните информационни щандове разказват на редките туристи тук за уникалността на Сталинщад като проект. Тук улиците в чест на Максим Горки, Карл Маркс, Клара Цеткин и Роза Люксембург все още изглеждат възможно най-естествено. Дори Том Ханкс разбрал това.
