От древни времена храмът е сърцето и душата на всеки град, на всяко селище - мястото на вярата и надеждата, където се пресичат радостта и скръбта, човешкото и божественото... В християнското общество зримото и незримо значение на църковната сграда, независимо дали става дума за величествена катедрала или за скромна селска черквица, е акцент в пространството и времето - и за отделния човек, и за общността.
Един от българските храмове с интересна, дори необичайна история е църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Монтана. На емблематичния храм е посветена новата книга на Анюта Каменова-Борин, която е и кратък летопис за миналото на града. Авторката, бивш директор на Регионалния исторически музей в Монтана, е историк, но и етнолог като призвание и творческа реализация. Струва си да отбележим, че стихията на етнолога не е толкова „кабинетната наука“, колкото работата „на терен“, преките контакти с носителите на традицията, съхранена от поколенията, пише за "Труд" историкът проф. Пламен Павлов.
Залдапа - църквата от стъкло в Добрич, която ще ви омагьоса с мистичната си красота
Историята на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е истински калейдоскоп от личните „истории“ на десетки видни граждани от няколко поколения. При това миналото на храма обхваща обширен период от време от Освобождението на България от османска власт през 1878 г. до наши дни. Що се отнася до историята на днешния областен център Монтана в българския Северозапад, тя започва далече назад във времето.
Показателна е и промяната на името на града с „многото имена“ през вековете: Монтанезум (около 160 г. - краят на VI в.), Голяма Кутловица (от Средновековието до 1891 г.), Фердинанд (1891-1945), Михайловград (1945-1993), Монтана (от 1993 г.)... На хълма Калето е регистрирана активна човешка дейност още през каменно-медната епоха, а през античността съществува укрепено селище на траките трибали.
Наследилата го през III в. римска крепост Кастра ад Монтанезиум се утвърждава като важен център на обширен район. Богата е и християнската традиция в античния град, в който при археологически проучвания са разкрити няколко класически базилики. Христовата вяра продължава да е духовната същност на местните хора и през българското Средновековие, но през османската епоха в Голяма Кутловица надделява ислямът.
Всъщност тези мюсюлмани в основата си също са българи по кръв и език - нека припомним, че т. нар. помаци, свързвани днес основно с Ловешко, до Освобождението са многочислена общност, разпростряла се от Балкана до Дунав. Преди Освобождението в Бяла Слатина, Кнежа и редица околни селища е имало повече мюсюлмани, отколкото християни. За съжаление, след 1878 г. масата от тези наши сънародници се изселва в пределите на Османската империя. Макар да са по-малобройни преди Освобождението, българите християни в Голяма Кутловица пазят бащината вяра, но нямат подходящ храм.
В свободна България необходимостта от по-голяма и представителна църква в Голяма Кутловица става все по-належаща. И още при първия кмет Коно Стоянов, в условията на т. нар. Временно руско управление, е взето решение една изоставена джамия да бъде преустроена в християнски храм. За разлика от големия брой случаи на насилственото превръщане на църкви в джамии по време на османското робство, примерите за преустройство на изоставени джамии в християнски църкви се броят на пръсти - т. нар. Черна джамия, днешният величествен храм „Св. Седмочисленици“ в София (1903 г.), както и джамията, преустроена през 1906 г. в църквата „Успение Богородично“ в Узунджово, Хасковско.
В случая с Голяма Кутловица е важно да се отбележи, че предложението изоставената джамия занапред да бъде църква е на местен мюсюлманин - Ахмед Джалилов, у когото толерантността към „комшиите“ явно е хармонирала с родовата памет. Църковният престол е пренесен от параклиса, който се е намирал в днешния парк „Монтанезиум“.
В Голяма Кутловица, официално обявена за град през 1891 г., приижда християнско население от близките села Бели мел, Митровци и др., както и от по-далечни места. Новият околийски център получава името на княз Фердинанд. Току-що избран за български княз, през лятото на 1887 г. той минава през селището, идвайки от Видин на път за столицата София, и за първи път именно в Кутловица нощува на българска земя.
В тон с промяната на статута на селището гражданите, водени от отец Михаил Вариклечков (родом от Копривщица), решават да обновят или по-скоро да преизградят основно своя храм. Със свои сили и средствата, събрани от местното общество, за няколко години зданието на бившата паянтова джамия е преизградено като красива църква. Положени са грижи и за нейната украса - резбованият иконостас е творба на майстор Стойчо Фандъков (1810-1894) от прочутата Самоковска школа.
Всъщност това е и последната му творба, работена няколко години и поставена в църквата след смъртта му. Най-важните икони са изписани през 1883 г. от Христо Енчев от Копривщица, учил на млади години във Флоренция - сведение, което дължим на свещеника Вариклечков, записал спомени на зографа. Църквата е осветена на 14 октомври 1898 г. от видинския митрополит Кирил. Без съмнение този акт е възприеман като тържество на вярата, но и на тогавашното младо градско общество с присъщия му дълбок патриотизъм и приемственост с възрожденските традиции.
Още нещо, изборът на Светите братя Кирил и Методий за патрони на църквата в град Фердинанд е изцяло в духа на изконните традиции на българското национално Възраждане.
По-нататъшната история на църквата е неразделна част от миналото на града и неговите жители. Сред личностите, чийто пример остава за поколенията, особено силно изпъква всеотдайният отец Никола Горанов. В книгата си Анюта Каменова-Борин отделя сериозно място и на годините на тоталитарната комунистическа власт, превърнала Михайловград в един образците на повсеместната държавна пропаганда.
И все пак официалният атеизъм и неприязненото отношение на партийната върхушка към вярата и нейните служители не са в състояние да отчуждят гражданите от техния храм. През 1959 г. усилията на църковното настоятелство за обновяване на църквата, макар и след много пречки и перипетии, се увенчават с успех. Във връзка с това през 60-те години църквата е стенописана от проф. Илия Пефев (1899-1988), потомък на стария зографски Фръчковски род от прочутата със своите възрожденски творци „паланка“ Галичник, Дебърско, в днешна Северна Македония.
Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ продължава да бъде знаково място в духовния, културния и обществен живот на града. Същевременно не спират грижите на свещениците както за самата църква, така и за старите оброци и други сакрални места, завещани от деди и прадеди.
Продължава да е важен и болезненият въпрос за имотите и издръжката на храма и свързаните с него дейности. Гражданите на Монтана със сигурност ще оценят разказа на Анюта Каменова-Борин за свещеници, зографи, дарители, знайни и незнайни българи. С точен, но и емоционално наситен, иначе казано, неравнодушен език авторката представя хората, олицетворяващи „колективната биография“ на православната християнска вяра в своя град.
Този малък остров с внушителна църква пази гроба на един от най-великите български царе
Книгата на Анюта Каменова-Борин не е обикновен разказ за конкретен, важен паметник на архитектурата, подобно на статиите в пътеводители, енциклопедии и т. н. Наред с изчерпатeлната информация авторката успява да ни „въведе в храма“ - и в прекия, и в преносния смисъл на думата...
А това е важно, защото църквата „Св. св. Кирил и Методий“ въплъщава в себе си историческата памет и духовната енергия на един град. В случая имаме и чудесната възможност да проумеем до каква степен един храм в конкретна точка на България е свързан с цялата ни нация. Това е така, защото в църквата, особено в нейната „нематериална конструкция“, са вградени духовните образи на свещеници и миряни не само от Монтана и околните селища, но и от Мизия, Тракия и Македония, от цялата българска земя.
