Джил Шропшър завъртя ключа в ключалката и веднага усети изпукване. Тя остана за момент невярваща на очите си: ключът се беше счупил в ръката ѝ. „Не гледах какво правя и просто го напънах вътре… Мисля, че го вкарах наопаки и го счупих в ключалката“, разказва Джил днес пред CNN Travel. „Веднага си казах: „О, не. Това никак не е добре.““
Джил се обърна, за да покаже счупения ключ на сестра си Джан Шропшър. Но Джан вече се беше покатерила на едно от единичните легла, събувайки ботушите си.
„Бях пияна“, споделя Джан пред CNN Travel. „Вече пълзях към леглото.“
Джил привлече вниманието на Джан, като размаха счупения ключ.
„Току-що без да искам ни заключих вътре“, каза тя на сестра си.
С натежали очи Джан пренебрегна безпокойството на Джил, без дори да погледне нагоре.
„О, просто ще се обадим долу сутринта. Всичко ще бъде наред“, измърмори тя и дръпна завивките над главата си.
Джил огледа стаята. Двете американски сестри на около двадесет години бяха отседнали в извънградско B&B (пансион за нощувка със закуска) в преустроена стара къща в Мидландс, Англия.
„Нямаше телефони“, спомня си Джил. „Това е 1997 година.“
В стаята не само нямаше стационарен телефон, но нито една от сестрите не притежаваше мобилен телефон.
Нищо от това не вещаеше нищо добро. Но Джил също беше уморена и подпийнала – и двете сестри бяха изпили по няколко джин-тоника в местния пъб същата вечер.
Затова тя също си легна.
„Просто ще се справим с това сутринта“, каза тя на по-малката си сестра, която вече беше затворила очи.
През нощта Джил се събуждаше на всеки час, спомняйки си за затруднението и чудейки се какво ще правят.
„Просто се събуждах от стрес“, спомня си тя.
Замаяна от умората, подсилена от джина, тя си казваше, че нищо не може да се направи до сутринта.
Но комбинацията от часова разлика и алкохол накара сестрите да спят до над 11 часа сутринта. Когато най-накрая се събудиха, в пансиона цареше тишина. Те се надяваха да привлекат вниманието на други гости. Може би собственичката щеше да ги чуе?
„Но всички вече бяха излезли за деня, така че нямаше кой да помогне“, спомня си Джил.
„Бяхме напълно сами“, казва Джан.
В стаята нямаха никаква храна – освен един самотен буркан с фъстъчено масло. Нямаше баня или тоалетна. И бяха заклещени.
Сестрите не изпадаха в тотална паника. И двете намираха ситуацията за поне малко забавна. Но не искаха да прекарат цял ден затворени в една спалня.
„Затова отворихме прозореца“, спомня си Джил. „Входната врата е точно под нас. Но никой не върви по улицата, никой изобщо не влиза и не излиза. Искам да кажа, стояхме там на прозореца цяла вечност, викайки. Блъскахме по вратата, показвахме главите си през прозореца.“
Никой не отговори. Сънливата английска улица изглеждаше напълно пуста. Сестрите официално бяха заклещени.
Израствайки в американския Юг през 80-те и 90-те години на миналия век, Джил и Джан винаги са мечтали да посетят Англия. По-конкретно, те бяха мечтали да посетят Шропшър – графство в Уест Мидландс, Англия, на границата с Уелс.
Това обикновено не е начело на туристическите списъци, но за Джил и Джан това желание беше лично.
„Фамилията ни е Шропшър, затова искахме да отидем в Шропшър“, обяснява Джан.
През 1997 г. сестрите решиха да предприемат първото си съвместно пътуване: пътешествие с раници из Обединеното кралство, като Шропшър беше основното събитие.
„Озовахме се в Шросбъри“, казва Джил.
Този исторически град в Шропшър е пълен със средновековни сгради, живописни улици и център, датиращ от периода на Тюдорите. Това беше Англия, която сестрите винаги бяха си представяли.
„И бяхме в това наистина приятно малко B&B в края на глуха улица“, спомня си Джил. „Беше стара къща, влизаш и има малко бюро. Всичко изглеждаше малко като в къщата на баба. Не знам колко стаи имаха на долния етаж, може би три или четири най-много? А ние бяхме на третия етаж.“
Този последен етаж имаше звукоизолираща стъклена врата в горната част на стълбите и след това коридор, водещ до две малки стаи.
Живописното място беше перфектната отправна точка за разглеждане. Джан и Джил се наслаждаваха на разходките по калдъръмените улици, надничаха в средновековния замък на Шрусбъри и опознаваха английската пъб култура.
Във втората си вечер в града те се настаниха за дълга вечер в един от пъбовете.
„Хапнахме“, спомня си Джил. „След това дойдоха още хора. Изпихме по няколко питиета…“
Сестрите започнаха с поръчване на халби с местните жители, след което преминаха на общото си любимо питие – джин с тоник.
Те се радваха да разговарят с другите посетители на пъба, обяснявайки как са се озовали в града.
„Беше прекрасно“, спомня си Джан за вечерта. „Въпреки че бях малко разочарована, че никой не се впечатли от това, че фамилията ни е Шропшър.“
„На никого не му пукаше“, казва Джил през смях.
„На абсолютно никого не му пукаше“, съгласява се Джан, свивайки рамене. „Ние си мислехме: „Не е ли това нещо специално?“, а всички реагираха с: „Не…““
Докато се прибираха залитайки, Джан и Джил се чувстваха еуфорично. Беше толкова вълнуващо да пътуват заедно, на напълно ново място за първи път. Винаги бяха искали да видят повече от света. Тяхното приключение в Шропшър изглеждаше като началото на нова глава.
Да се окажат заключени в спалнята на пансиона обаче не беше част от техните планове за тази вълнуваща нова ера. Един ден, прекаран в спалнята
Когато сестрите се събудиха в тази реалност, нито една от тях не можеше да повярва напълно, но и двете се радваха, че са заедно.
„Щеше да е много по-стресиращо, ако бях сама“, казва Джан.
„Или с някой друг“, добавя Джил. „Някой друг можеше наистина да се побърка от паника и тогава става още по-стресиращо.“
„За нас двете ситуацията беше по-скоро… „Все как-то ще се разреши““, съгласява се Джан. „Искам да кажа, няма да останем в тази стая завинаги. Ще излезем в някакъв момент.“
След като повикаха през прозореца известно време без никакъв резултат, Джан и Джил решиха да се преоблекат от пижамите си и поне да посрещнат деня възможно най-добре.
Те се заеха с фъстъченото масло за подкрепа, но тъй като нямаха прибори под ръка, трябваше да гребат парчета с нагънато парче картон.
Липсата на баня и тоалетна далеч не беше идеален сценарий, но те измислиха (донякъде) приложимо временно решение.
„Имаше свободно стояща мивка…“, спомня си Джил.
Това не беше добро решение. Но по-голямата грижа беше здравето на Джан.
„Имам диабет тип 1 през целия си живот“, обяснява тя. „Тогава, през '97-а, използвах флакон с инсулин и спринцовки – каквито вече не се използват, защото имаме инсулинови писалки, помпи и други неща. Но тогава, на всяко място, където отивахме, молех собственика на пансиона да ми позволи да държа инсулина си в хладилника.“
Тъй като Джан беше заключена в стаята, тя нямаше достъп до лекарството си.
„Така че бях горе в продължение на няколко часа без инсулин.“
Въпреки това Джан се опитваше да не се тревожи. Нямаше какво да се направи, а тя се чувстваше сравнително стабилна. И беше уверена, че ще се измъкнат преди да мине твърде много време.
„Просто се облегнах в леглото и четох“, казва Джан.
И двете сестри бяха донесли купчини книги със себе си за двуседмичното си пътуване с раници. Това правеше мъкненето на чантите им по влаковете досадно задължение, но сега бяха благодарни за разсейването, което книгите предлагаха.
Часовете минаваха. От време на време те правеха пореден опит да повикат през прозореца или да поблъскат по вратата. Но пансионът – и улицата като цяло – оставаха пусти. Бягство от стаята
Вече наближаваше вечерта, когато сестрите най-накрая чуха раздвижване в коридора отвън. Предишния ден бяха срещнали руска двойка, която беше отседнала в съседната стая, но опитите за по-дълъг разговор бяха осуетени от езиковата бариера. Сега те чуха приглушени гласове, говорещи в коридора.
Джил и Джан се погледнаха. Джан беше в шок.
„ Не можех да повярвам, защото бяхме вътре от толкова дълго време“, казва тя.
Джил веднага скочи на крака. Тя не искаше да изпусне възможността. Започна да вика и да блъска по вратата.
„Скочих силно с мисълта: „О, Боже мой, трябва да ги хвана, преди да влязат в стаята си или да излязат отново““, спомня си тя. „Мисля, че беше едно паническо: „Помощ, помощ!““
„А аз си помислих: „Те просто ще я игнорират, просто ще чуят блъскане и говорене и ще го подминат““, казва Джан.
Но дори съседите им в пансиона да не разбираха детайлите на това, което се казваше, те разпознаха паниката в гласа на Джил. Те отговориха, извиквайки нещо на руски. След това сестрите чуха стъпки, насочващи се надолу по стълбите.
След няколко мига те чуха собственичката на B&B да изразява приглушени извинения.
„Тя беше точно от другата страна на вратата ни, така че можехме да общуваме с нея“, казва Джил. „Беше ужасно засрамена, но вината беше изцяло моя, защото аз счупих ключа във вратата. Но тя беше много извиняваща се и просто се побърка от мисълта, че сме били горе цял ден.“
Собственичката извика на сестрите, че ще се обади наключар. Мина още малко време, след което пред вратата отново се вдигна суматоха. Ключарят беше пристигнал.
„Мисля, че той просто разглоби всичко. Разглоби дръжката на вратата и ни изкара“, казва Джил.
Когато вратата най-накрая се отвори, Джил и Джан не можеха да повярват напълно, че са свободни.
„Излязохме веднага, защото бяхме затворени там с часове“, спомня си Джан. „Излязохме, хапнахме, поразходихме се.“
Шрусбъри изглеждаше още по-привлекателен след цял ден, прекаран под ключ в хотелска стая. Сестрите се върнаха в пъба, имайки нужда от питие тип „слава Богу, че вече не сме заклещени“.
„И ни дадоха друг ключ. Не знам дали ни заключих същата вечер или не, може и да не съм го направила“, казва Джил. Десетилетия на приключения
Почти 30 години след затварянето им в пансиона, Джил и Джан все още се смеят на счупването на ключа в ключалката и на деня, прекаран в таванската спалня.
„Тези малки неща, тези малки нещастия, го правят по-запомнящо се“, казва Джил. „Изкарахме си страхотно, обикаляйки Обединеното кралство с раници. Преминаването през тези малки неволи те прави по-издръжлив. Знаеш, че можеш да се справиш с нещата.“
„И се смеем много на себе си“, добавя Джан.
„Така е“, казва Джил.
От това запомнящо се първо пътуване насам Джан и Джил са пътували заедно много пъти. Днес те също така работят заедно, управлявайки бизнес за бижута.
Светогледът на сестрите в работата, пътуванията и живота като цяло е „каквото има да става, ще стане“. Те смятат, че тези несгоди при пътуванията в ранните им 20 години са помогнали за оформянето на това позитивно мислене.
„Просто не се стресираме, освен ако животът ни не е в опасност“, казва Джан.
Джан предполага, че техният поглед върху нещата вероятно идва отчасти от израстването с диабет.
„Когато изходната ти позиция е като тежък камък на гърба ти, всичко останало е наред и е забавно“, казва тя.
„Обичам да имам нагласата, че животът е хубав“, съгласява се Джил. „Просто трябва да продължиш да гледаш хубавите неща в живота и да бъдеш любопитен – да имаш любопитство към света около теб.“
