Суровите лица на моаите – с набраздени вежди, изпъкнали скули и плъзнали се надолу носове – от векове гледат мълчаливо към хоризонта на Рапа Нуи, по-известен като Великденския остров.
Те са се превърнали в емблема на човешката изобретателност и мистерия, в икона на древна култура, издържала изпитанието на времето. Днес обаче тези каменни гиганти буквално изчезват пред очите ни – а светът сякаш не успява да ги спаси.
Разпръснати по крайбрежието, хълмовете и пътеките на Рапа Нуи, близо 1000 статуи в различна степен на завършеност напомнят за едно общество, чийто мащаб и устрем все още предизвикват възхищение.
Около 200 от тях стоят върху своите каменни платформи – аху, обърнати с лице навътре към сушата, сякаш охраняват земята на предците си. Останалите лежат като захвърлени стражи, потънали в тревата или недовършени, все още впити в каменоломната, от която са се раждали векове наред.
И въпреки монументалното си присъствие, тези фигури са изненадващо уязвими.
Изработени от туф – мека, пореста вулканична скала, съставена от пресована пепел – моаите са подложени на непрестанна атака от вятъра, дъжда, слънцето и морската сол. Климатичните промени само ускоряват този процес.
Солта се впива в камъка, кристализира вътре и при изпарение го разширява отвътре, причинявайки лющене, напукване и образуване на микроскопични кухини. Лишеи и водорасли обхващат повърхността им, придавайки на някои от тях вид на фигури, покрити със стари белези или концентрични обриви.
Отблизо лицата на статуите изглеждат сякаш разядени от времето. Ерозията е неумолима. Мария Туки, местна жителка и екскурзовод, казва пред BBC:
„Буквално ги гледам как се разпадат. Ден след ден, пред очите ни.“
За местните хора моаите не са просто туристическа атракция. Те са плът от плътта на острова, свидетели на произхода им, духовна връзка с предците. Те са памет. И идентичност.
Първите статуи били създадени между 1100 и 1600 година от полинезийските заселници на Рапа Нуи. Смята се, че представляват обожествени предци, включително и рода на легендарния вожд Хоту Матуа, който според преданието акостирал на острова с кану.
Строежът на моаите бил както акт на духовност, така и на инженерна дързост – някои от фигурите тежат над 80 тона. И все пак в края на XVIII и началото на XIX век, мистериозно и без категорично обяснение, всички статуи били съборени. Версиите варират – от ново религиозно течение до вътрешни междуобщностни конфликти. Историята им сякаш сама по себе си е белязана с тайна.
През 1995 г. Националният парк „Рапа Нуи“ е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Но това не е щит срещу времето.
Днес усилията за съхраняване на моаите се засилват. Археолози и местни общности обсъждат всякакви възможности – от химическа обработка на камъка и 3D сканиране с дронове, до преместване на най-уязвимите статуи извън опасните зони. Някои дори смятат, че фигурите трябва да бъдат оставени да се разпаднат – защото това е естественият им път.
И все пак въпросът остава болезнен: може ли светът да си позволи да изгуби тези монолити? Моаите са повече от камък – те са физическа проява на цивилизация, изобретателност, митология и духовност. Ако те изчезнат, няма да загубим просто няколко древни фигури.
Ще загубим гласовете на предците, връзката със земя, създавала смисъл, култура и чудо. Ще загубим част от себе си.
