Долината на река Омо, или по-точно – Долината на Долно Омо, е място като никое друго. Там живеят няколко племенни общности и разнообразието в начина им на живот ще ви остави поразени. Посещението там е задължително, ако искате да научите повече за Африка и въобще за човешката природа.
Това югозападно кътче на Етиопия е дом на 7 основни племена, които съжителстват с различна степен на мир. Земята там е предимно суха савана, през която минава река Омо до езерото Туркана на кенийската граница.
Загадъчното и високомерно племе сурма
Най-старите човешки останки, открити тук, са датирани от преди 2,5 млн. години. Затова долината на Долно Омо е обявена за част от световното наследство на ЮНЕСКО.
Животът на племената тук е труден, а строителството на язовири по течението на реката го утежнява още повече. Затова туризмът се е превърнал в ключов поминък за местното население. Хората пристигат тук от Адис Абеба, изсипсват се в селата и започват да снимат навсякъде.
Счита се, че племето с най-делови подход в долината на Омо е каро (кара). То направо шокира с бизнес отношението си към туристите.
Селото на каро се намира на страхотно място – на възвишение над широката река Омо.
Каро са една от най-малките племенни групи в долината – едва 3 хил. души. Известни са с това, че боядисват лицата си с глина и пепел, имитирайки петнистото оперение на токачките. Перата на главата завършват облика им.
Жените си правят белези по гърдите. Колкото по-интересни са белезите и колкото повече са те, толкова по-привлекателно е момичето и толкова по-вероятно е да се омъжи успешно. За да се направи белега, в разреза на тялото се изсипва пепел. Когато раната заздравее се образува подутина.
Когато видят пристигащи туристи, каро веднага се втурват към тях, грабвайки деца си, слагат си перата на главите и набързо довършват бойните рисунки по тялото си. В тяхното село трябва да изберете кого искате да снимате, да платите на вожда, който ще даде парите на избраните хора.
Туристка, посетила наскоро каро, разказва: „Вълнението ми беше безкрайно – те бяха много, а аз сама, туристи отдавна нямаше и не се очакваха. Вожд на име Ред ми заяви, че първо ще ме разходи из селото и след това ще мога да снимам.
Докато вождът ме развеждаше из селоти и всъщото време правеше реклама и молеше за препоръки, ни следваше цяла тълпа, която ни гледаше хищнически. Гледката на мрачни, неусмихващи се хора с бойни копия и калашници не допринесе много за опознаването на традициите.
В спомените ми остана едно нещо – погребват мъртвите точно до колибата си, жените вляво от входа, мъжете вдясно. По някаква причина това беше много важно, вождът го повтори много пъти.
Когато се върнах при колата, изпаднах в лек шок. Цялата тълпа ме гледаше мрачно в очакване кого да избера. Погледнах ги тъжно и осъзнах, че не искам да снимам никого. Просто исках да си тръгна.
Тогава вниманието ми беше привлечено от четирима мъже, които поне се усмихваха. Реших да ги избера. Тълпата изрева недоволно, тогава избрах две прекрасни момичета с деца. Тълпата отново гръмна. Накрая реших просто да дам допълнителни пари на вожда, който да ги раздаде на всички без снимки.
Само един човек ме зарадва – той хвърли копието, хукна за „Калашников“ и деликатно застана отстрани в едната ръка с автомат, а в другата с подложка за глава за продажба (за всеки случай, не се знае туристите какво ще си харесат повече – автомат или възглавница).
Реших да се снимам с него сама. Стоеше тържествено с автомат и подложка. Тихо му казах (на английски): „Не трябва да бъдеш толкова сериозен, това не е официална сесия“. А той също толкова тихо ми каза: „Трябва. Аз съм човека с оръжието“. Бях изненадана от познанията му по английски, защото тук не всеки го знае.
Най-нещастната държава в света – етнически конфликти, изсечена гора и запаси от платина
Тълпата ме гледаше мрачно и не се разпръсна.
Накрая ми предложиха да си избера съпруг и да си построя къща. Учтиво отказах и си тръгнах с облекчение“.
