Животът на пазителите на фарове винаги е бил самотен, но това важи с особена сила за тези, които от 60 години служат на фара Станард Рок в Голямото езеро между САЩ и Канада.
Известен като „най-самотното място на света“, фарът Станард рок се намира в северната част на езерото, срещу полуостров Киуинау.
Най-близката суша – остров Маниту, се намира на 40 км на северозапад, кото прави фара най-отдалечения в САЩ, а вероятно и в целия свят.
Руски блогърки разкриват що за чешити са исландците и как се живее с тях
Рифът, на който е издигнат фарът в наши дни, е открит през 1853 година от капитан Чарлс Станард. Той е първият, сигнализирал за тази подводна планина, намираща се толкова далеч от брега във води, считани за безопасни.
След като забелязал, че на места водата е дълбока едва 1,20 м, той разбрал, че там има невидима планина, която трябва да бъде отбелязана в навигацията, съобщава Amusing Planet.
С увеличаването на морския трафик опасността, която представлявал рифът, ставала все по-голяма. Службата за американските фарове решила, че има нужда да се постави фар, но неб ила игурна дали някаква постройка би могла да бъде издигната на откритите скали, които били едва 6 метра в диаметър и се намирали по средата на езеро, известно с ужасните си бури.
През 1868 година бил поставен временен фар, за да се изпробва стабилността на скалата. Той представлявал каменна конструкция, което била с диаметър 3 метра и половина, височина 6 метра и широчина на железния маркер 1,8 м.
Едва след като конструкцията устояла на бури и лед в продължение на няколко години, инженерите решили, че там може да се постави истински и постоянен фар.
Построяването му продължило пет дълги и трудни години. Всяка пролет работници пристигали при фара, за да открият, че работата им била разрушена от зимните бури и леда. На моменти те се оплаквали, че правят повече поправки, отколкото да строят оставащата част.
През лятото бурите често спирали работата и забавяли строителството.
В крайна сметка фарът бил завършен и запален за първи път през 1882 година. Той се издига на 24 метра височина и има 7 нива – от кухнята в основата през стаите за спане, библиотека с читалня и наблюдателница.
Животът на това отдалечено място е самотен и суров. На пазителите на фара не им е разрешено да има съпруги, приятелки и семейства, което само увеличава носталгията. Мъжете прекарвали времето си в игра на карти и ядели каквото имало в консервите.
Често те прекарвали по цели дни без да си разменят и дума.
За да се намали ефека от ужасната изолация, мъжете били изпращани до сушата, обикновено на три седмици.
Луис Уилкс, който бил пазител на фара цели 20 години – от 1936 до 1956 година, държи рекорда с 99 последователни дни на скалата. Никой друг негов колега не се е осмелявал да го подобри.
Изолацията била толкова смазваща, че много от пазителите си нямали идея с какво се захващат докато не пристигнат на рифа. Един от тях заплашил, че ще плува до брега, ако не дойде веднага лодка да го откара от там. Друг, както разказват легендите, се побъркал там до такава степен, че трябвало да го откарат от рифа в усмирителна риза.
Пазачите напускали фара в края на плавателния сезон в началото на декември и се връщали през март. Тогава те намирали фара запечатен от дебел пласт лед. С тежки чукове и кирки трябвало да го разбиват, за да могат да влязат вътре.
След това трябвало да разбиват леда от фенерите и сирените. Самото пътуване до фара също не било лесно. Една година по езерото имало толкова много лед, че никой не можел да стигне до Станард Рок чак до юли.
През лятото мощните бури вдигали 10-метрови вълни, които се разбивали в кулата, консервите падали от рафтовете, а чиниите – от масите. Когато пазачите трябвало да излязат от кухнята в основата, те се връзвали с въжета, за да не бъдат отнесени.
Прибирането на пзителите в края на плавателния сезон било не по-малко опасно. През 1913 година цялата кула била скована от дебел 3 метра лед след страховита буря. Бил изпратен спасителен екип от 12 души, който да извади пазачите.
През 1904 година пък рибарската фирма, наета да прибере пазачите, ги забравила и едва след две седмици бил пратен спасителен катер. Четиримата пазачи вече били изяли всичките си запаси и обмисляли самоубийствен план за спасение.
Първата голяма трагедия се разиграла в нощта на 18 юни 1961 година, когато се случила огромна експлозия на контейнерите с бензин и пропан, които били ползвани на фара. Взривът ударил цялата кула и убил на място 35-годишен работник и ранил други трима.
Пазете се! Това е мястото с най-високите вълни в света
Ранени, но живи, те се надявали, че ще бъдат спасени бързо. Били нужни, обаче, два дни, за да забележи съд на бреговата охрана, че фарът всъщност не работи и няма радиовръзка с пазачите. Когато пристигнал кораб на бреговата, намерили тримата пазачи сгушени в импровизиран заслон над кея.
Следващата година фарът бил автоматизиран. Сега той е затворен и може да се види само от кораб или самолет.
