В подножието на хълмовете на север от град Фрежус в Южна Франция, недалеч от Френската Ривиера, се намират останките от язовир „Малпасе“. Това съоръжение, завършено през 1954 г., е построено да регулира потока на река Рейран и да събира вода за земеделие и домакински нужди.
Река Рейран е много непостоянна. Тя е почти напълно суха през по-голямата част от годината, включително горещите летни месеци, но през зимата и пролетта тя се превръща в бушуващ прилив. Един язовир би помогнал за контролирането на дългата 27 км река и би осигурил вода целогодишно.
Градът, който изчезна от лицето на земята за минути, заедно с 25 000 жители
Андре Коин бил избран да построи извития язовир в долината. Той бил строил язовири през целия си живот. Той бил главен инженер по язовирите по горното течение на река Дордон и докато бил на този пост проектирал язовира „Мареж“, при който са използвани иновации с проектирането на такива съоръжения, съобщава Amusing Planet.
Строителството на „Малпасе“ започва през 1952 г. и е завършено през 1954. Скоро след това започнало първото пълнене на резервоара. Това е постепенен процес, който отнема няколко години, особено когато се захранва от река, която тече само три месеца в годината. 5 години по-късно водата в резервоара все още била 7 метра под най-високото ниво. Тогава започнали да се появяват и малко течове по десния бряг на язовира – един зловещ предвестник на трагедията, която се задавала.
Същата година – 1959, в района паднали валежи много по-големи от средните, което повишило нивото на водата с близо 5 метра. Вместо да се отворят шлюзовете, за да се намали напрежението върху стената, било решено да се остави язовирът да се напълни, тъй като изпускането му би затруднило строителството на магистралата Марсилия-Ница, която се намирала на километър по-надолу.
Вечерта на 2 декември 1959 г. нивото на водата стигнало ръба на стената за първи път. Последните 4 метра се запълнили за по-малко от 24 часа.
По-късно през нощта тънките стени на язовира се сринали под голямата водна маса и една огромна вълна помела долината, унищожавайки всички постройки, включително къщи, пътища, влакови линии, телефонната и електрическата мрежа по целия път до Фрежус. Големи късове бетон от разбития язовир, с тегло до 600 тона, били открити на повече от 2 км разстояние.
Над 400 души загинали, а други 7000 останали без дом. Андре Коин – главният инженер на язовира, бил дълбоко покрусен от трагедията. Той починал по-малко от година след това.
Сред загиналите имало един младеж на име Андре Капра, който бил сгоден за бременната си по това време приятелка Ирен Жодар. Въпреки смъртта му, тя била решена да се омъжи за него. Когато президентът Шарл де Гол посетил градчето седмица след трагедията, Ирен го помолила за разрешение да осъществи сватбените си планове, въпреки че годеникът ѝ се удавил. Де Гол се съгласил да разгледа въпроса.
След месец френският парламент приел уникален закон, позволяваш на президента на републиката „да разреши отпразнуването на брак, ако един от бъдещите съпрузи е мрътъв, ако се съберат достатъчно доказателства за несъмненото съгласие на починалия“.
Стотици овдовели мъже и жени са подали молби за посмъртен брак оттогава. Всеки, който иска да се ожени за покойник, трябва да изпрати молба до президента, който я насочва към министъра на правосъдието, който пък я препраща към прокурора, под чиято юрисдикция живее оцелелият от двойката. Ако прокурорът реши, че двойката е имала намерение да се ожени преди смъртта и ако родителите на починалия дадат съгласие, прокурорът изпраща препоръка по обратния път. Президентът, ако желае, накрая подписва декрета, разрешаващ брака.
Трагедията „Дятлов“ – разгадаха ли мистерията в планината-убиец? ВИДЕО
Всяка година френските власти получават около 50 молби за посмъртен брак. От тях около 20 се одобряват.
Въпреки че много хора правят такива сватби от сантиментална стойност, те имат и практично значение, особено ако жената е бременна, какъвто е случаят с Ирен Жодар. Узаконяването на брака означава, че децата се разпознават като законни потомци на починалия си баща и техни наследници.
Повечето такива сватби се организират без много шум. Обикновено жената стои до снимка на починалия си годеник. Вместо свещеник, кметът извършва церемонията, изчитайки на глас президентския декрет, на мястото на сватбената клетва на починалия.
Извън Франция има само няколко места, където се правят посмъртни сватби.
