logo

Бивша депутатка извървя пеша 920 километра по пътя на Сантяго де Компостела и описа невероятни красоти

Бивша депутатка извървя пеша 920 километра по пътя на Сантяго де Компостела и описа невероятни красоти

Бившата евродепутатка Антония Първанова успя да измине цели 920 километра пеша по една от най-знаменитите туристически дестинации - Пътят на пилигримите или на Сантяго де Компостела. Тя тръгва пеша на 15 август и завърши пътуването си на 20 септември. 

Антония Първанова описва всичко по един невероятен, майсторски начин на профила си във Фейсбук, където публикува и снимки на неща, които са я привлекли по пътя. 

Ето и част от увлекателния й разказ:

Боже, не знам на кой свят съм. Тръгнахме в 7 ч и пристигнахме в 18 ч. Никога през живота си не съм минавала през такова изпитание на силата и волята. Бях толкова изморена, на моменти, че само Бог знае колко пъти го помолих да измисли нещо, за да ми бъде по-леко. И той ме чу. Вървяхме в разтопяваща жега, в мляко от мъгла и накрая дъжд. Кръвното ми падаше, свят ми се ви, дрехите ми ставаха мокри и изсъхваха. Всичко по мене подгизна, първо отвътре, а после и отвън. Вижда се от снимките различните ми фази между умората и щастието. Рекапитулацията е - вълчи глад, отсъствие на тяло (освен стомах) и усмихната душа.

Пътят ме срещна с моя скептицизъм и критичност. Снощи бях толкова изтощена - едва си местех краката. Надявах се в тази къща за пилигрими да има място да се подслоня. Почуках и на врата се появи усмихнат Леонардо. Къщата беше чиста и подредена с вкус. Прекрасни легла, топла вода, веранда ... Трудно ходех и всичко ме болеше. Стъпвах с два крака на всяко стъпало, държейки се за перилата. Леонардо пристигна с един огромен леген. Накара ме да сложа дрехите си в него. Отнесе ги нанякъде и после видях, че ги е изпрал в пералнята и ги е прострял. Сутринта спах до 8 ч, макар да се тръгва в 6. Събудих се от аромата на горещо кафе и препечени филийки, който пропълзя под вратата. Дръпна ме за носа и ме отведе в трапезарията. Колко бях благодарна за това неочаквано и ненатрапчиво поглезване. Леонардо се оказа много срамежлив и дискретен гей, много добър и грижовен човек. Разбрах урока!!!

Сутрешният евкалипт изпълва въздуха със свежест. Усещат се нотки на малд кипарис и камфор, които събуждат всяка клетка.
Обедният е по-спокоен, ухае на корк и карамфил. А вечерният, се долавя само в онзи кратък миг, на сдрачаване, когато реалността и фантазиите се докосват. Той опиянява с аромат на мастилено лилава лавандула и тъмен мускус. Мога с часове да бродя из евкалиптовите гори, да ги вдишвам и да се заслушвам в ефирното им шумолене.

Вървях през приказни гори и пиех въздуха, наситен с благоуханен евкалипт, тръпчива туя, лютива мента и горчив пелин. Леко ми е някак на душата. Не срещнах никого, но си попях на воля. После попъхтях нагоре по един, почти, отвесен склон, а надолу го изтичах.


Забелязах колко са пожълтели полетата със царевици. Докато се наканя да си откъсна и да си сваря в някое алберге, царевицата узря.
Пътят пак се позасмя и ми намери 2 узрели смокини, 1 розова праскова и чепка ароматно грозде. Наслаждавах им се, сякаш бяха от Райската градина.
Сантяго

В началото, Сантяго беше само светлина в графитено сивото небе. Разкриваше се с всяка крачка - монументи, табели, предградия, порти, кули, площади, книги, музиканти, гайдар, пилигрими. На големия площад, цареше оживление и пъстра суетня.

Пътят свършваше в подножието на величествена катедрала от землисто розов камък. От всички страни прииждаха тълпи от хора, прегръщаха се, плачеха от радост, строполяваха се от изтощение, увековечаваха издържливостта си, преглъщаха смирението си.

Катедралата ги беше наблюдавала стотици години от върховете на своите дантелени кули. Пътят, неизбежно, ги водеше при нея, побутваше ги за последно и ги оставяше в нозете и. Тя ги вдигаше търпеливо в хладните си обятия и успокояваше душите им с една блажена, като благословия, прегръдка.

В неделя, Пътят ме заведе и на сватба. Булката беше като ангел, плуващ в облак от тюл и дантели. Младоженецът, изпънат като струна в безупречния си черен костюм, се изчервяваше на всеки взрив от аплодисменти. Щастието пърхаше наоколо, нетърпеливо да ги завърти във шеметен и страстен танц."

Последните няколко часа ходене пеша са действително мъчителни, но Антония Първанова признава, че това е било едно от най-невероятните приключения в живота й. 

 

 

Коментирай