Историята на запазването на телата след смъртта датира от древни времена. Практиката на мумифициране е била широко разпространена сред древната южноамериканска култура Чинчоро, чиито членове са живели в пустинята Атакама от приблизително 5450 до 890 г. пр.н.е., и в древен Египет, където тялото е било съхранявано, за да може душата да се върне в него след смъртта.
Някои племена, например в Африка, все още практикуват тази практика.
В книгата си френската археологиня и антрополог Жулиет Каз се задълбочава в историята и разкрива тайните на древните и съвременни техники за мумифициране сред различните народи. Тя обсъжда египетските саркофази и изсушените глави (цанца) на индианците дживаро, както и доброволното мумифициране на японските монаси.
Каз описва и случаи на естествено мумифициране на хора и животни, чиито тела са открити в няколко европейски страни. Отделни глави са посветени на суеверия, свързани с мумиите.
Публикуваме откъс за сокушинбуцу – практиката на японските монаси доброволно да се превръщат в мумии.
На пръв поглед изглежда очевидно, че запазването на мъртво тяло – независимо дали естествено или изкуствено – е резултат от външни влияния върху тялото на починалия. Има обаче изключения от това правило на здравия разум: сокушинбуцу.
Този термин, който може да се преведе като „да станеш Буда, докато си жив“, означава съществуване на изключително самоограничение. По този начин монасите, които се ангажират с тази практика, се подлагат на „самомумифициране“ през последните няколко години от земното си съществуване, потапяйки се във вечността в момента на смъртта.
Източните философии и азиатските духовни традиции са изключително сложни и предлагат концепции, които са трудни за разбиране от тези, които не са запознати с тях. Това обяснява защо дълго време съществуването на монаси, самомумифицирани през живота си, се е смятало от западните специалисти за чист фолклор. Японските изследователи обаче се заинтересували от това явление преди много години.
От една страна, те анализирали писмени източници, споменаващи тази специална практика на умъртвяване. От друга страна, те изследвали труповете на аскети, намерени мумифицирани – както много древни (някои датиращи от 12 век), така и по-нови (последните тела, запазени по този начин, датират от 19 век). Понастоящем в Япония са открити осемнадесет мумии от този тип, осем от които се намират в префектура Ямагата на планинския остров Хоншу.
Смята се, че Сокушинбуцу води началото си от Шугендо, синкретизъм, признат за една от най-древните форми на духовност в Япония, който съчетава будисткия езотеризъм с елементи на даоизма, шинтоизма и анимизма (по-специално вярата в божествената същност на планините).
Целта на Шугендо е да събуди душата чрез аскетизъм, предписвайки набор от изключително строги правила за физически и духовен живот, спазването на които ще позволи на човек да постигне състояние на вечна медитация.
Централна част от това движение, възникнало през 8 век, е връзката между човека и природата. Животът в изолация в планините, характеризиращ се с пълно себеотрицание и строг аскетизъм, е бил разглеждан в Шугендо (последователите на това учение се наричат шугенджа, „хора на обучението и изпитанията“) като начин за постигане на истината.
Отношението към смъртта също е било много важно и монасите редовно са се подлагали на изпитания, в които са били длъжни да се изправят срещу нея. Пример за това е ритуалът ниши но нозоки. Монах е бил окачен за краката си, с главата надолу, над пропаст, използвайки обикновени въжета, държани от двама събратя вярващи. За няколко мига монахът е бил хвърлян в празнотата, след което отново е бил вдиган. Това го е довело до състояние на яснота и го е изправило лице в лице със смъртта му.
Не е известно точно кой пръв е постигнал Sокушинбуцу чрез доброволен аскетизъм. Във всеки случай, вероятно е започнало с откриването на тялото на монах, което е преминало от живот в нищото без най-малко физическо нараняване, което неговите събратя вярващи са считали за ясен знак за просветление.
Вдъхновени от този пример, други също са се опитали доброволно да се самомумизират. Повечето от последователите на сокушинбуцу са открити на планината Юдоно. Мумии, открити и изследвани в Япония, показват, че монасите, прибягвали до тази практика, вече са били сравнително възрастни - 60 и повече години.
За тези, които са решили да се самомумизират, пътят към целта им вероятно е бил много дълъг. Необходимо е време, за да се подготви човек за вечността! За да започне такава сложна трансформация на човешкото тяло, е било необходимо постепенно да се смекчат повечето физиологични нужди, започвайки с храненето.
Аскетът първо изключвал определени зърнени храни и семена от диетата си (а именно ориз, пшеница, черен сусам и просо), след това плодове и зеленчуци - накрая спирайки консумацията на каквото и да е питателно и преминавайки изключително към горски плодове, корени и борови иглички.
Тази диета можела да продължи до 3000 дни (тоест около 8 литра).
