Оцелелите жители на град от съветската епоха в североизточен Казахстан, където 456 бомби са били взривени пред праговете на домовете им, разкриха опустошителното въздействие на експлозиите върху здравето им, с нарастване на случаите на рак и тежки вродени дефекти.
Режисьорите Томас Браг и Стафан Тейлър се отправят към Курчатов, който е строго секретен град, създаден през 1947 г. като щаб на програмата за ядрени оръжия на Съветския съюз. По това време дори не е бил отбелязан на картите поради високото ниво на секретност, съобщава "Дейли Мейл".
Смята се, че повече от един милион души са живели в и около отдалеченото селище, когато ядрената програма се изпълнява от 1949 до 1989 г. Но днес са останали само няколко хиляди души и много от сградите са голи и изоставени.
Тези градове са опасни за човешкото здраве
В документалния филм в YouTube, озаглавен „50 часа в най-ядреното място на Земята, изтрито от картите“, Томас и Стафан откриват четирима местни жители на Курчатов, които желаят да говорят за ядрените опити, на които са били свидетели. Всички те дават да се разбере, че не са имали представа какво се случва тогава, тъй като властите са успели да държат хората в неведение.
От време на време къщите им силно се разклащали и виждали кълба прах да изригват в далечината, но тези неща били омаловажавани като екстремни прояви на климатичните цикли.
Жена на име Надежда Головина, която не е знаела, че е станала свидетел на избухването на стотици ядрени бомби в младостта си, обяснява: „Не знаехме, че е толкова лошо. Сега всички пишат и говорят за това. И тогава какво знаехме? Нищо не знаехме. Точно това, което учителят е преподавал в училище".
През 50-те години на миналия век се съобщава, че една детонация в района е довела до четири пъти повече случаи на остра лъчева болест в сравнение с тези от Чернобилската катастрофа.
Друг местен жител - човек на име Чичо Серикпай, разкрива, че се е преместил в Курчатов като миньор и ролята му е била да помага при изграждането на проходи, за да „подготви всичко за [ядрените] опити“.
Той казва, че е знаел какво се случва на полигона „Семипалатинск“, който е на по-малко от 100 мили от Курчатов, но е трябвало да подпише документ за конфиденциалност.
"Всеки, който говореше за работата си там, казва чичо Серикпай, внезапно изчезваше и „никога повече не го виждахме“.
В опит за намаляване на рисковете за здравето, чичо Серикпай казва, че му е било позволено да работи само на 30-минутни смени на места с високи нива на радиация.
"Казваха ни да напуснем къщата, ако се срути, отвори се прозорец или врата на печката и изсипе пепел. Дори полилеите се люлееха. Ако имаше ниско ниво на радиация, бихме могли да работим по-дълго“, добавя той.
За щастие чичо Серикпай не е бил изложен на високи нива на радиация и на почти 73 години той казва, че все още се „чувства добре“.
Много хора, обаче, са пострадали от радиацията, обяснява жена на име Любов Филина: „Разбира се, това се отрази на здравето на хората. Хората имат рак. Рак, рак, рак, рак... Имаше радиация и хората започнаха да се разболяват. Има ги книгите от болницата, където се пишат само случаи на облъчване и анемия".
„Тогава бяхме деца и нищо не разбирахме. Дори възрастните не знаеха, че облакът гъба е по-опасен от вибрациите или счупените прозорци. През 1989 г. бях бременна със сина си и той се роди с вродена катаракта от 16 диоптъра. Вярвам, че е причинено от излагането на радиация. Четох за това в медицинската енциклопедия. Видяхме хеликоптери над града да измерват нещо и сега разбрахме, че е имало изпускане на радиация по това време", разказва тя.
„Някои деца са родени с увреждания. Родителите ни ни покриваха, но не и себе си", добавя тя.
Едва през 1989 г. информацията за радиоактивно замърсяване от полигона в Семипалатинск стана публична и откритията предизвикаха масово недоволство.
Антиядреното движение бушува две години като казахстанското правителство настояваше Москва да прекрати ядрените опити. В крайна сметка активистите спечелиха и площадката за ядрени опити в Семипалатинск беше официално затворена на 29 август 1991 г., като всички тестове бяха забранени в региона. Това беше в същата година, в която Казахстан получи независимост от бившия Съветски съюз.
Чичо Серикпай казва, че повечето хора са напуснали Курчатов, когато мястото за тестване затвори. Той обяснява в документалния филм: „През 1991 г., когато полигонът беше затворен и Казахстан обяви мораториум, всичко се разпадна. Хората се преместиха и Съветският съюз се разпадна".
Любов Филина казва, че масовото изселване на хора било доста странно, но семейството й решило да остане. Тя си спомня: „Те просто си тръгнаха. Военните бяха преназначени на други места и отидоха там. Хората си тръгваха, но ние продължавахме да живеем и работим тук. Всеки имаше семейства и деца за изхранване. Военните се преместиха, а семейството ни нямаше военни, така че останахме тук.“
Чичо Серикпай продължил да работи на полигона за ядрени опити след затварянето му и от 1996 до 1999 г. Америка помогна за демонтирането на обекта.
Той също така разкрива във филма, че е помогнал за изкопаването на неексплодирала бомба, която след това е била безопасно детонирана в подземен тунел през 1995 г.
Той казва: „Това беше атомна бомба, която трябваше да избухне. Беше истинска бомба, която имахме време да монтираме, но нямахме време да я използваме.“
Човек на име чичо Кхамит, който е загубил и двамата си родители от рак, също разкрива в документалния филм, че е помогнал за разглобяването на радиоактивни оръжия след падането на Съветския съюз.
Той се премества в Курчатов през 1976 г. и казва, че когато за първи път се е преместил там, експлозиите на ядрени бомби са били страшно преживяване. Разказвайки подробно какви са били детонациите, той каза: „Първо, има голямо изригване и след това има гъбата, която излиза. Бяхме деца, но вътре имаше чувството, че се прави нещо лошо".
„Възрастните хора, всички се страхуваха, защото там всичко стана тъмно, всичко беше покрито с прах, чувството беше ужасно. Изведоха ни извън селото. Там имаше изкопано дере и там легнахме. Винаги ни покриваха с одеяла и цялото село лежеше там. Войниците тичаха да видят дали сме прикрити или не. Веднъж си спомням един войник, който беше пометен от експлозията".
Най-тежката експлозия в Семипалатинск се случила на 15 януари 1965 г., когато Съветският съюз тества водородна бомба, 11 пъти по-силна от бомбата, хвърлена над Хирошима от американските военни през 1945 г.
В документалния филм авторът обяснява: „Устройството от 140 килотона било заровено на близо 180 метра в земята и при детонацията взривът създал кратер с ширина 454 метра и дълбочина 100 метра, изхвърляйки пръст на почти километър и половина нагоре във въздуха.
Взривът бил толкова силен, че на праха му трябвали почти 50 дни, за да се утаи, образувайки хълмовете, които сега заобикалят кратера. Малко след теста близката река била отклонена, за да запълни кратера и да го превърне в това, което местните сега наричат Атомното езеро.“
Към края на документалния филм интервюираните са попитани как се чувстват относно нарастващото глобално напрежение и възможността за нов ядрен конфликт. Чичо Кхамит просто казва, че се чувства „много зле“ за това. Той разсъждава: „Постижението си е постижение, всяка държава развива своето въоръжение. Но бих искал да имам мирно небе над главата си, да нямам конфликти с никого.
А ние, казахстанците, искаме да има мир навсякъде. Също така призовавам всички онези страни, които имат ядрено оръжие, да го намалят или дори да бъдат като Казахстан. Ние винаги сме за безядрени въоръжения. Искам да кажа, че хората по целия свят трябва да живеят в хармония и мир. Че бъдещото ни поколение да расте здраво и силно“.
Най-безопасният град: Тук хората не заключват нито къщите, нито колите си
Надежда Головина повтаря, че „имаме нужда от мир“, докато чичо Серикпай завършва с молба „всички страни да се откажат от ядрените оръжия, както направи Казахстан“.
Той казва на операторите: „Казахстан изостави всичките си ядрени оръжия, въпреки че имаше четвъртия по големина ядрен арсенал в света. Иска ми се всички държави да се държат по същия начин".
