В езерото Хюрън – едно от петте Големи езера в Северна Америка – се намира остров, толкова обширен, че на него са разположени над сто езера, в някои от които на свой ред има малки острови. Това е остров Манитулин, официално признат за най-големия остров в сладководен басейн в света. С площ от 2766 квадратни километра той е по-голям от държави като Люксембург и е съизмерим с канадската провинция Остров Принц Едуард.
Тази територия, разположена в канадската провинция Онтарио, представлява изключителен географски феномен. Островът отделя основната част на езерото Хюрън (на юг и запад) от залива Джорджиан (на изток) и протока Норт Чанъл (на север). Уникалността му обаче се крие не само в неговите размери или стратегическо положение в басейна на Големите езера, но и в необикновеното изобилие от сладководни водоеми, разпръснати по цялата му площ.
Според официалните данни на остров Манитулин има 108 сладководни езера. В някои от тях се намират острови, което създава географски феномен, описван като „острови в езера, разположени на острови в езера“. Най-значимият от тези вътрешни водоеми е езерото Маниту; с площ от 104 квадратни километра то държи титлата „най-голямо езеро, разположено на остров в сладководен басейн“ в целия свят.
След него по големина се нареждат езерата Кагавонг и Миндемоя. Именно в последното се намира остров Трежър (Treasure Island), известен като „Островът на съкровищата“ – остров с площ 33 хектара, който представлява най-големия остров, разположен в езеро, което от своя страна се намира на остров в езеро. Сложността на това географско описание точно отразява изключителния характер на тази територия.

На острова има и четири основни реки: Кагавонг, Маниту, Блу Джей Крийк (в залива Майкълс Бей) и Миндемоя. Тези реки осигуряват ключови места за хвърляне на хайвер на сьомгата и пъстървата – факт, който е привлякъл вниманието на местни природозащитни организации, съобщава labrujulaverde.com.
Геологията зад феномена
Обяснението за тази особена географска конфигурация се крие в геоложкия състав на острова. Територията е изградена предимно от доломит – карбонатна седиментна скала, която представлява естествено продължение на полуостров Брус и Ниагарския отстъп (Niagara Escarpment). Това е същата скална формация, която се простира на юг към Ниагарския водопад и продължава в щата Ню Йорк.
Макар в културно и политическо отношение островът да се смята за част от Северно Онтарио, от физикогеографска гледна точка той принадлежи към южната част на провинцията. В геоложките трудове той се описва като източно продължение на Вътрешните равнини (Interior Plains) – регион, характеризиращ се с равнинен релеф и седиментна основа. Тази геоложка структура, в съчетание с ерозионното въздействие на водата в продължение на хилядолетия, е създала ландшафт, осеян с вдлъбнатини, които с течение на времето са се превърнали във вътрешни езера.
Пътеката, известна като „Cup and Saucer Trail“ („Чаша и чинийка“), която се изкачва по протежение на отстъпа, предлага една от най-впечатляващите панорамни гледки към острова. Тя позволява на посетителите да осъзнаят мащаба на територията и разположението на вътрешните водни басейни.
Остров Манитулин се характеризира с влажен континентален климат, който обаче е значително смекчен от влиянието на заобикалящото го езеро Хюрън. Летата са топли, а зимите – студени; специалистите сравняват климатичните условия тук с тези на японския остров Хокайдо, въпреки че островът се намира на по-ниска географска ширина от други северни (бореални) региони. За територията са характерни продължителни периоди с ясно изразени сезонни различия.
Относителната алкалност на почвата на острова възпрепятства растежа на растителни видове, типични за Северно Онтарио (като например боровинките), но за сметка на това благоприятства развитието на глога, по-точно образуването на неговите плодове – „hawberries“. Тези плодове са толкова характерни за района, че хората, родени на острова, са получили прозвището „Haweaters“ (буквално: „ядящи плодове от глог“). Всяка година, по време на дългия уикенд през август, на острова се провежда фестивалът „Haweater Festival“ – събитие, което привлича множество туристи и включва паради, фойерверки, панаири на занаятите и традиционни селски състезания.

Значението на едно древно име
Сегашното име на острова представлява английска версия (преминала през френския език) на термина „Manidoowaaling“ от езика на народите одава или оджибве, което буквално означава „пещера на духа“. Името препраща към подводна пещера, в която според традиционните вярвания обитава могъщ дух. През XIX век произношението на звука „l“ в езика одава се променя в „n“, което обяснява съвременната форма на топонима.
Днешното наименование на остров Манитулин на езика одава е „Mnidoo Mnising“, което означава „Остров на духа“. За това коренно население островът е бил свещена територия – място, където хората са погребвали мъртвите си и са се подготвяли за духовни видения.

Археологическите свидетелства за остров Манитулин датират от изключително ранни периоди. През 1952 г. археологът Томас Е. Лий открива обекта Шегуянда (Sheguiandah) – праисторическо селище, от което при последвали разкопки са извлечени артефакти от палеоиндианския и архаичния период. Според документирани източници датировката на тези находки ги отнася поне към 10 000 г. пр.н.е., а е възможно да са и на 30 000 години.
Общественият интерес, предизвикан от тези открития, е толкова голям, че пряко допринася за приемането на специално законодателство в Онтарио през 1953 г., целящо опазването на археологическите обекти. През 90-те години на XX век нов екип от изследователи възобновява разкопките в Шегуянда, прилагайки аналитични методи от ботаниката и други научни дисциплини, които не са били достъпни по време на по-ранните проучвания. Заключенията от тези изследвания потвърждават, че обектът е на възраст поне 9500 години, което го прави един от най-значимите в цял Онтарио.
Първият европеец, за когото е известно, че се е установил на острова, е отец Жозеф Понсе – френски йезуит, който основава мисия близо до Уикуемкунг (Wiikwemkoong) през 1648 г. Йезуитите наричат острова „Isle de Ste-Marie“ (Остров „Света Мария“).
По време на периода, известен като „Войните за бобрите“ (Beaver Wars), „Петте нации“ на ирокезите започват да извършват нападения над острова и околностите му, стремейки се да установят контрол върху търговията с ценни кожи с французите. До 1650 г. ирокезите прогонват народите анишинаабе (Anishinaabe) от острова. Според устните предания на анишинаабе, за да пречистят острова от болести, хората изгарят селищата си, преди да го напуснат. Територията остава практически необитаема в продължение на близо век и половина.
Коренните народи – одава (Odawa), оджибве (Ojibwe) и потаватоми (Potawatomi) – започват да се завръщат на острова след Войната от 1812 г. между Великобритания и Съединените щати. Много представители на народа одава, които са се сражавали като съюзници на британците, не могат да се върнат по родните си места в САЩ и се преселват на Манитулин – земята на своите предци.
През юли 1818 г. триста и петдесет представители на народите одава и анишинаабе се събират на остров Дръмънд – територия, която по-късно, през 1828 г., преминава под контрола на Съединените щати – за да преговарят с представители на колониалните власти.
Сър Пелегрин Мейтланд, губернатор на Горна Канада, определя остров Манитулин за убежище както за коренното население от Мичиган, така и за това от полуостров Брус, като им обещава постоянен дом. Неговият приемник, Джон Колборн, убеждава народа одава да приеме и други бежанци, които правителството решава да изпрати на острова. През 1836 г. сър Франсис Бонд Хед подписва договор, с който целият остров се признава за територия на коренното население.

На 4 август 1862 г. чрез договора за остров Манитулин правителството отваря територията за заселване от хора, които не са от коренното население. Вождът на Уикуемкунг обаче отхвърля този договор, поради което земите на неговия резерват остават извън процеса на колонизация. Този резерват съществува и до днес като земя, която никога не е била отстъпвана на Короната.
Островът днес
Според данни от преброяването през 2016 г. остров Манитулин има 13 255 постоянни жители. Етническият състав отразява сложната история на територията: 59% са бели хора от европейски произход, 40,6% са представители на коренното население (т.нар. „Първи нации“), а 0,4% са чернокожи хора от африкански произход.

През летния сезон постоянното население от 12 600 души нараства с повече от една четвърт поради притока на туристи, привлечени от възможностите за плаване с лодки и други видове отдих сред изключителна природна среда.
Целогодишният сухопътен достъп до острова се осъществява чрез подвижния мост при Литъл Кърънт – еднолентово съоръжение, което пресича протока Норт Чанъл (North Channel) при едноименното селище. Този мост, който първоначално е бил част от железопътна линия, представлява единствената постоянна сухопътна връзка с континенталната част.
На острова има две летища: „Гор Бей – Манитулин“ (Gore Bay-Manitoulin Airport) и общинското летище „Източен Манитулин“ (Eastern Manitoulin Municipal Airport), второто от които е открито през 1988 г. И двете съоръжения приемат малки самолети и предлагат услуги за граничен контрол.
Уникално място на световната карта
Остров Манитулин представлява изключителен феномен в световната география. Статутът му на най-големия остров в сладководен басейн на планетата, в съчетание със 108-те езера на негова територия – някои от които дори имат свои собствени острови – създава ландшафт с такава сложност, каквато рядко се среща другаде по Земята.

Езерото Маниту със своята площ от 104 квадратни километра държи титлата на най-голямото езеро, разположено на остров в сладководен басейн. На свой ред остров Трежър (Treasure Island) в езерото Миндемоя е най-големият остров, намиращ се в езеро, което от своя страна е разположено на остров, намиращ се в друго езеро.
От първите палеоиндиански заселници, оставили следи преди десет хилядолетия в Шегуянда, през йезуитските мисии от XVII век, териториалните конфликти по време на „Войните за бобрите“ и завръщането на народите анишинаабе след войната от 1812 г., та чак до съвременното административно устройство, съчетаващо традиционни общини с територии на коренното население, които никога не са били отстъпвани – историята на Манитулин обхваща някои от най-значимите епизоди от миналото на Северна Америка.
Името на острова, което загатва за присъствието на духове в подводни пещери, отразява дълбоката духовна връзка, която коренните народи поддържат с тази територия от хилядолетия. Връзка, която – съдейки по внушителния пейзаж от езера в езера и острови в острови – изглежда намира най-красноречивия си израз в самата география на мястото.